автор: leslieshay

Ръдфорд избута съществото от себе си, отскочи назад и измъкна сабята си по-бързо, отколкото Елизабет успя да мигне. Острието засия като втечнени лунни лъчи.
Мората изсъска от пода и повдигна кокалеста ръка пред лицето си все едно светлината гореше очите й. Очи, които липсваха, осъзна девойката и затисна уста с длан погнусено.
Като цяло съществото беше жалка гледка. Върху бледото му тяло се забелязваше Y-образен разрез от рамената до корема, единият му крак бе видимо и отвратително строшен под ъгъл, а от крилата бяха останали единствено чуканчета, от които прокапваше черна кръв при всяко тяхно потрепване. И въпреки всичко това чудовището се спусна като стрела върху страшника.
Дори не се опита да избегне сабята му, ами сякаш нарочно се надяна на нея. Острието прониза корема на мората и излезе от гърба й. Елизабет можеше да чуе съскането на кръвта й и да види тънката струйка зловонен дим, докато магическото оръжие я прогаряше отвътре. Ръдфорд опита да се отдръпне, но съществото го обгърна с ръце, задържайки го на място. Почти като прегръдка. А после му се усмихна, оголвайки всичките си остри зъби, и ги заби във врата му.
Крясъкът на мъжа извади Елизабет от ступора, в който бе изпаднала. Изпълзя бързо изпод масата и за момент нерешителността я прикова на място. Мората щеше да го убие, ако някой не направеше нещо бързо. Дали другите страшници бяха достатъчно близо, за да му помогнат? Дали тя щеше да има достатъчно време да избяга?
Можеше ли съвестта й да понесе още една смърт?
Девойката изруга тихо, приближи се, вдигна металния прът и, стискайки зъби срещу болката в ребрата си, замахна с всичка сила. Удари чудовището в главата. Чу се изпукване и мората пусна страшника с писък. Лизи не знаеше дали мъжът пусна меча нарочно, или не, но се свлече на земята, притискайки раната на врата си с ръка, а съществото се строполи до него, зашеметено. Кръвта шуртеше през пръстите на страшника и попиваше в черния му кафтан в забързан ритъм. На фона на бледото му лице очите му лъщяха трескаво, когато срещнаха нейните.
– Направи голяма грешка. – изръмжа й гърлено и понечи да се изправи.
Хлъзна се в локвичката от собствената си кръв, препъна се в мората и падна върху масата с хирургическите инструменти, след което застина неподвижен на земята. Елизабет погледна първо към вратата, водеща към тунела, после и към другата – към свободата й. Знаеше, че трябваше да избяга. Знаеше, че другите страшници са чули крясъците и шума и е само въпрос на секунди да дойдат да проверят какво се случва. Но Ръдфорд може и да нямаше секунди. Приклекна предпазливо до него, разрита инструментите и го катурна по гръб. Беше в безсъзнание, но, слава на Боговете, не бе прободен от скалпел или нещо друго. Единствено грозната рана на врата му продължаваше да шурти с все по-бавния ритъм на сърцето му. Девойката се огледа трескаво наоколо и в крайна сметка придърпа оцапания с черно чаршаф от мората. Намери едно чисто местенце и го притисна към врата на капитана.
– Не трябваше да правя това. – промърмори. – Съжалявам. Не знаех, че ще стане така. Мислех, че… Исках да спечеля малко време. Не исках да става така. Съжалявам. Наистина съжалявам.
Той не помръдна, дори очите му не трепнаха. Животът му попиваше в мръсния чаршаф, полепваше по дланите й и за това бе отговорна само и единствено тя. И въпреки това не можеше да се почувства виновна. Той искаше да я убие. Не й остави друг избор. А и как можеше Елизабет да предположи, че страшник, капитан, ще бъде победен толкова лесно от полумъртвото създание?
Отвън проехтяха гласове. Някой тичаше насам. Най-сетне!
Лизи скочи на крака и изтича до вратата. Натисна дръжката, дръпна и изруга.
– По дяволите!
Беше заключено. Удари с длан по нея, оставяйки отпечатък с кръвта на Ръдфорд. Надникна през тесния правоъгълен прозорец вътре в помещението. В първия момент реши, че е тъмно, но после тъмнината се раздвижи, отдръпна се назад, засмуквана от някаква невидима сила, която я завихри в центъра на стаята все едно някой бе дръпнал запушалката на вана. Сега Елизабет можеше да види, че вътре всичко беше облицовано с метал. Сребро. Стените, подът, таванът – сребърни пластини с изсечени в тях руни покриваха всичко, за да задържат черната вихрушка, която толкова й напомняше на дим, вътре. Тя се разрастваше, за да изпълни изцяло помещението, и после рязко се свиваше обратно. Отново и отново, и отново. Въпреки че Лизи осъзнаваше, че няма изход за нея тук, пулсът я хипнотизираше и тя не можеше да се насили да помръдне. В центъра имаше нещо. Нещо, което я зовеше.
За един кратък миг мракът се разреди достатъчно, за да позволи на Елизабет да види. Голям сивкав каменен къс, напукан и ерозирал. Върху него дебела плоча с отчупен край. Капак.
Саркофаг.
Тъмнината отново изпълни стаята, а когато се оттегли, през прозореца я гледаше озъбен животински череп, в чиито тъмни очни кухини светеха две немигащи млечнобели светлини. Елизабет изпищя и отскочи назад.
– Какво, по дяволите, става тук?! – прогърмя гласът на Финиан. – Ръдфорд!
Девойката се извъртя към него тъкмо навреме, за да го види как пада на колене до капитана си. Беше още по-блед от преди.
– Какво се е случило? Как мората се е измъкнала? – попита Калахан.
Лизи отвори уста да отговори, но тогава падналото в безсъзнание на пода същество изведнъж бе обгърнато от пламъци, толкова горещи, че се разпадна до купчинка пепел за един удар на сърцето. Привлечени като с магнит, прашинките полетяха една към друга, концентрираха се и се споиха в малко черно топче, което се търкулна в краката й.
– Елизабет! – викна й младият страшник, карайки я да подскочи.
Лицето му бе почти толкова бяло, колкото и това на Ръдфорд. Страхуваше се за капитана си. Тя обаче не можеше да му помогне. Не можеше да остане и секунда повече в това подземие с разпорените мори, демонът, чийто поглед усещаше дори и в момента, и Финиан, който щеше и нея да изгори. Беше само въпрос на време.
– Съжалявам. – прошепна.
Заобиколи страшниците и хукна към вратата.
– Елизабет! Чакай! Шей!
Виковете му я преследваха в тунела.