автор: d-Zen

- Мара, не можеш да живееш тук!
...не беше толкова невероятно място, като градината с брезите и мъглата, но имаше небе, небе над нея, небето със звездите, което винаги си беше нейно, както в миговете преди всеки старт, макар тук никога да не следваше полет... В остъклената кабинка небето пак си беше нейно всяка нощ... Звездите пак валяха върху нея. Звездите пак потъваха в нея. И се претопяваха в сърцето ѝ...
Когато нямаше звезди - валеше сняг. Нощното осветление на строежа беше напълно достатъчно да вижда как милиардите снежинки слизат от небето на земята сред абсолютна тишина... Нощем тук наставаше абсолютна тишина. Тогава тя се усукваше в одеялото, свиваше се на седалката, събаряше стената и викаше Айън...Айън беше някъде близо. Много близо.
Мара долавяше как още малко и Айън ще дойде...
Може би не беше луда. Отлично знаеше, че, ако дойде, Айън няма да запълни дори своята собствена липса. Отлично знаеше, че Айън не е жив. В очакването ѝ нямаше илюзия. Нямаше надежда. Беше само... само... усещането ѝ за Айън. Беше толкова... толкова... като нищо друго... Не даваше усещането си за Айън. За нищо друго. Може би, все-пак, беше луда. Страхуваше се, че някой ден това усещане ще се износи и разпадне. И Айън няма... никога вече...
Тина също ѝ липсваше много. Знаеше си, че обади ли се на Тина - Лео ще я открие рано или късно. По-скоро рано, отколкото късно. Но Тина ѝ липсваше много...
Просто нямаше как да общува с работниците, по цял ден затворена горе в кабинката, пък и нямаше време за това - всеки си гледаше работата. Дъщеря ѝ беше двадесет и четири часа в денонощието с нея, само след месец и половина щеше да я вземе в ръце и тогава щеше да ѝ говори, говори, говори... Засега, обаче, се чувствуваше глупаво и смешно да говори на корема си. Не можеше. Не можеше и толкоз.
Защо отново да не пият кафе с Тина? Защо отново да не си разменят блузите? Защо да не зяпат заедно витрините? Защо да не се смеят заедно?
Много ѝ липсваше Тина. Тина, която я слушаше с ококорени очи (сякаш слуша приказки от ``1001 нощ``) когато ѝ разказваше за транспортниците, корабите и далечните трасета, Тина, която я слушаше с уплашена усмивка, когато ѝ разказваше за Маган Фанс и Франка Белбел, слушаше с безмълвен ужас за бунта на Грилет срещу 8-те обединени... за Големия Енергиен Риф... за Айън. (Никога, с никой друг, нямаше да може да говори за Айън.) По бузите на Тина потекоха сълзи, когато ѝ разказваше за Айън. (``О, Господи, тя плаче с моите сълзи!``)
Тина можеше да се обиди. Тина, която на 23 се обличаше в розово и небесно синьо, защото майка ѝ я е обличала така, когато Тина е била на 3 - тя като нищо щеше да се обиди, че Мара се крие от нея. ( ``Как ще я обидя - тя плаче с моите сълзи?!``) И... заслужаваше ли си? Защо? Какво ще ѝ направи Лео Пал? Ще я лиши от работа отново? Ще се оправи.. Ще се оправи някак си... ще се оправи всякак. Това са само затруднения с пари.Тя беше оживяла след бунта на Грилет.Тя беше оживяла след разгрома. Какво ще ѝ направи Лео Пал?
Обади се на Тина още в обедната си почивка.

Светът надничаше зад рамото на Мара Дант.
Константина Виктория беше живяла в калъфче, преди да я срещне. В калъфче. С хора, които живееха в същото калъфче. Умът им беше колкото калъфчето, душата им беше колкото калъфчето, живота им беше колкото калъфчето и смъртта им - някой ден - щеше да бъде точно колкото калъфчето. И Константина Виктория беше една от тях. Идеално щеше да се събере в същото калъфче, ако не беше Мара Дант. Мара живееше с целия свят. А света - както и на най-последният тъпанар трябваше да бъде известно - нямаше ограничения.
И Мара нямаше ограничения.
Адресът, който ѝ беше изпратила Мара на транслатора, се намираше извън града. Дори не беше истински адрес от жилищния регистратор, а само сегмент от картата на района. Все пак беше рамкиран и номериран, което означаваше, че беше посещаван...
Никой не можеше да живее извън града... или поне така мислеше някой, който 23 години бе живял в калъфче. Мара очевидно можеше и тази вечер Константина Виктория щеше да разбере как. Парливото усещане за риск и приключение нахлуваше в нея, докато тя шофираше стремително срещу падащия мрак и навяващия сняг, а светлините на града оставаха зад нея...
Шофьорите намаляха на завоя и с подновена скорост отфучаваха в полето.
Константина Виктория взе завоя и няколко метра по-надолу отби встрани, спря и слезе да огледа.
Тук трябваше да бъде... около два метра навътре в полето имаше примитивна телена ограда на строеж. Навътре се виждаха неясни силуети на тъмни грамади, в дълбочина трепкаха една - две неясни светлинки, които сякаш още повече подчертаваха околния мрак... Беше безлюдно и... така ли ѝ се стори или наистина някаква кола със загасени фарове беше спряла почти на самия завой?! Парливото усещане за риск и приключение прекрачи границите на комфорта и пропадна в тъмните води на леден страх. Константина Виктория посегна към вратата на колата и... Мара изскочи някъде отвътре, навлечена с широки, торбести работни дрехи, в напреднала бременност и... се хвърли да я прегръща. С големия ѝ корем това си беше доста сложно упражнение - едва не я събори. Тъмните води на страха се изпариха от горещо облекчение.
- Мара! Мислих си, че никога няма да ми се обадиш!
Мара се смееше:
- Никога не съм мислила, че никога няма да ти се обадя.
- Но какво правиш тук?
- Всичко... т.е. работя и живея тук.
- Мара, не можеш да живееш тук!
- Не мога ли? Ела да видиш. - Мара я грабна за ръка, дръпна я през някаква дупка в оградата и я поведе по пътечка от бързозамръзваща кал, криволичеща между зеещи дупки на изкопи, стърчащи конструкции на скелета и съоръжения...
- Разбира се, ако работех на земекопна машина, нямаше да мога да нощувам вътре, но в кабинката на подемника е топличко и има доста място. Разгъна ли седалката, се получава цяла спалня. Да, налага се да се задоволявам с химическия душ и химическата тоалетна и трябва да си купувам вода за пиене, но водата е дребен разход при условие, че не плащам квартира.
В сравнение с общежитията на Рилга си е направо хотел.
- Мара, но това е незаконно! И не можеш да родиш тук!
Мара се смееше:
- Тина, това е временно. Дори и аз не съм чак толкова откачена. Не мисля да родя тук.
- Но, какво ще правиш?
- Само замествам тук до края на месеца. После оставам без работа, без жилище и без никакви доходи. Ще родя точно навреме да имам правото на минималните социални помощи и дори на някаква евтина тримесечна квартира.
- Квартирата ще бъде отвратителна и помощите няма да ти стигат за нищо.
- Не съм изхарчила обезщетението, с което ме уволниха от ``Фибс``, нито пък заплатите си до стотинка. Нали ги спестих, докато живях у вас. Ще изтърпим някак скапаната квартира, като пари ще бива. За три месеца непременно ще намеря някакви ясли или детска градина, някаква работа за мен, а след три години... след три години грабвам Айна Кергоелен и двете се мятаме на първия кораб, който се съгласи да ме наеме за пилот... и всяка година ще идваме на ``Солени градини`` да виждаме кака Тина и да я возим на екскурзии - до където иска. Още по-добре ако я возим заедно с някой батко, заедно с някоя малка Тина или малък Тинчо... ъ-ъ... Константин. Лошото място на моя свръхвеликолепен план е, че при тези условия, Айна Кергоелен най-вероятно ще стане пилот, като майка си...
- Решила си да я запишеш ``Кергоелен``?
- Мислиш ли, че ще ми откажат? Много сложно ще ми дойде, ако трябва да до казвам по юридически път, че има право на тази фамилия...
- Не знам, но сигурно може да се провери. Не искаш ли да стане пилот като теб?
- Искам стане каквато си иска. Само се страхувам, че като я кача на борда три годишна тя просто ще живее с транспорта и пилотирането, като мен и изобщо няма да разбере дали не е родена за енергетик като баща си... Знаеш ли, Маган Фанс казваше ``Няма друг бог, освен енергията и Айън Кергоелен е нейния пророк!``
- А той?
- Хилеше се самодоволно и отвръщаше ``Всичко е енергия!`` Виж, Тина, вярно е, че Маган беше непоносим зевзек, а Айън арогантен фукльо, но и двамата казваха истината. На Грилет нямаше енергетик като Айън, а Грилет е построил Големия Енергиен Риф. На 8-те обединени им трябваха 58 години да отмъкнат Рифа от Грилет, на Айън Кергоелен му трябваше една седмица да го отмъкне от 8-те обединени. Той пред очите ми превърна това гигантско съоръжение в оръжие... в меч и щит едновременно, меч, който държеше цялата им армия на разстояние, щит, който успя да скрие цял Грилет, 8-те обединени никога нямаше да победят Грилет, ако не бяха убили Айън... Ако... ако... ако дъщеря му наследи такъв талант на енергетик, аз просто не искам тя да стане пилот, разбира се... но малко рано съм се разтревожила точно по този въпрос, не мислиш ли? Тина, внимавай да не се подхлъзнеш тук, най-добре върви точно след мен.
Вървяха по тясна, хлъзгава, бързозамръзваща кална пътечка, между два необезопасени изкопа и Константина Виктория побърза да последва съвета ѝ.
- Ето го, почти стигнахме, само внимавай...
- Всеки ден ли минаваш от тук?
- Да, но едва днес отворихме втория изкоп, до вчера не беше проблем. Утре първата ни работа ще бъде да ги обезопасим, предполагам...
- Предполагаш, но всъщност не ти пука, нали? И да не го обезопасите, ти пак ще си минаваш оттук, нали?
Мара се разсмя в тъмното:
- Да, но като те изпращам, на връщане, ще заобиколим от другата страна...