автор: regulus

1. Защо пък да не?

Отдавна таях надежди, по-скоро не съвсем осъзнати, че един ден по някакъв начин ще посетя Исландия. Още от времето но училищната география ми бе останала любима със странните си форми и отдалечеността си от континентите. Времето си минаваше. Посетих какви ли не места, едно от друго по-хубави (за да разбера, че нашето е най-хубаво). И един ден си дадох сметка, че просто трябва да си поставя за цел и Исландия, за да мога да я видя. Нямаше да стане по друг начин. Или поне нямаше голяма вероятност.
Затова през есента си поставих ясната цел „Исландия“ („Защо пък да не?“ – казах си.). И понеже беше доста далече разположена, сметнах, че няма да е разумно да се отиде за кратко време - щеше ми се да се види колкото може повече от страната. Затова и веднага прежалих северното сияние (а защо, всъщност, е „северно“, след като би трябвало да го има и на южния полюс? Ако имаше южен „полюс“, разбира се. Но това е друг въпрос…), видимо от октомври до април, и заложих на лятото, с неговото среднощно слънце.
Сдобих се с карта на Исландия и веднага започвах да пресмятам за колко дни може да се обиколи с кола. Удобство представляваше шосе № 1, което обикаля целия остров в близост до брега и дава възможност за лесен достъп навсякъде. Добре, имаше основен път, оставаше да се систематизират забележителностите, така, че да се разпределят по дни, а оттам и да се прецени къде да се нощува всяка вечер. Оказа се, че това не е съвсем лека задача – забележителностите бяха много, при това почти всички бяха природни, т.е. неподправени и заслужаващи внимание.
Реших да поставя някаква начална рамка и за целта маркирах крайните точки на Исландия в четирите посоки. Щеше ми се да се мине през тях. За щастие, две от тях – северната и западната – бяха сами по себе си забележителности, а южната и източната бяха до интересни места. Включих и четирите в обиколката. Реших да оставя столицата Рейкявиик „за десерт“ през последните два дни – беше единственият що годе европейски (в добрия смисъл) по вид и донякъде по големина град. Все си мислех, че ще има нещо за гледане. Успях да разпределя и другите дни, така, че да се наситят с преживявания и почти винаги да се спи на различно място. Нужни бяха поне единадесет нощувки.
После се заех със самолетните билети. Със затворени очи забодох пръст в календара за юли догодина и се падна „21“. Ставаше. Оказа се, че по това време не мога да намеря директни полети (май и въобще няма), нито такива само с едно прикачване. Поне две трябваше да са. Спрях се на такива в Цюрих и Берлин. И в двата града не бях ходил и без това. Избрах дълъг престой в Цюрих – близо десет часа, а по-къс (два и половина) в Берлин. Цюрихското летище беше близо до града, до езерото и пр. – идеален повод за кротки разходки. Трябваше да се тръгне още от двадесети, но това не беше проблем. Връщането щеше да е по обратния път.
След билетите се заех с нощувките. Набелязах по пътя различни градчета, градченца, а понякога и просто ферми (нямаше села), които предлагаха нощувки и започна една дълга електронна преписка с дузина хазяи. За около два месеца квартирите бяха готови – запазени и гарантирани с кредитна карта. Рамката постепенно се оформяше.
Паралелно с това бях започнал да търся и подходяща кола. Казвам „подходяща“, понеже не всяка кола може да мине по всички исландски пътища. А аз определено исках да мина по всички, поне по всички видове. Или поне да имам възможност да го направя. Затова и след дълго избиране и преценяне, консултации с шофьори и разбирачи, накрая се спрях на едно Сузуки Гранд Витара - изглеждаше доста добре на картинка, събираше багаж, минаваше откъде ли не, а освен това от фирмата твърдяха, че е „одобрено за всички видове исландски пътища“. Какво повече? А, да: беше модел 2016/2017 година и харчеше средно 6,5 литра на сто километра. Стори ми се приемливо. Запазих и него. Даже направо го платих. От веднъж, за да не би да размисля и да ми досвидее.
Рамката беше готова. Прегледах средствата. Мммдаааа… Доста средства, майка му мечка. Но… нямаше как, прежалих ги. Забравих да спомена, че сформирах група от четирима (с мен) души за приключението – хора с подобни нагласи, с подобни любимости и готови да се впуснат в подобно нещо, без много да мърморят или да хапят устни по инвестираните средства, да окайват измачканите си дрехи или странните си прически. Жени, мъже, всякакви. Единият беше стар шофьор, другите двама карахме някак, а последният бе само пътник. Оставаше да оценим горе-долу средствата, нужни ни за храна и за гориво. Сметнахме ги (бензинът там е около 3,15 лева за литър), попогледахме се тъжно, а после махнахме с ръка – късно беше да се отказваме, а и бяхме наясно, че винаги ще се появяват такива своеобразни трудности, колкото да изпитат твърдостта на намеренията ни. Твърди бяха.
Остана да изчакаме седем месеца времето да дойде. Когато и това стана, спретнахме си багажите – като за планински поход – и… потеглихме.

2. Труден достъп

Няма и месец преди да заминем ми се обади Моника. От фирмата, чрез която бях взел самолетните билети. Опасявах се, че ще е нещо неприятно и вече си подготвях гневни реплики. Но не! Оказа се, че по някакви конюнктурни причини самолетните компании направили някакви си промени… и в последствие можело да се върнем само с едно, берлинско, прикачване. Ако сме искали, разбира се. Искаме, искаме! Как да не искаме!… Та така ни спестиха още един Цюрих.
Не навлязохме особено в София, пазейки се от заразната лудост, вирееща там. Давах си сметка като инфекционист, че такива инфекции са много по-опасни отколкото микробните. Но както и да е. Излетяхме навреме и след няма и час се взирахме отгоре над далматинските острови в далечината на юг . Прелетяхме заснежените върхове на Алпите и с плавен ляв завой се приземихме в Цюрих. Така или иначе багажът ни бе маркиран за Рейкявиик и нямаше да го видим дотам. Взехме си ръчните раници и излязохме навън. Отне ни време да се ориентираме по местните табели, но скоро избрахме влак за придвижване до града. Хубавото, донякъде, бе, че с карти можеше да си вземем дори билети за автобус и влак, направо от улицата. Така, че дори не видяхме как изглеждат швейцарските франкове.
Слязохме на централната гара и се поразходихме по Банхофщрасе – била нещо като туристическа търговска улица, казват. Честно казано, нищо особено не ми се стори – може би бях разглезен донякъде от множеството посетени градове досега. Най-обикновен европейски град, малко по-тихичък. Пообиколихме малко, позяпахме от един мост реката и лебедите, а после хванахме трамвай до зоопарка. Около два часа обикаляхме там, за да гледаме животните. Ами… животни. Нямаше нещо, дето не съм го виждал вече. Но то пък къде ли да видиш еднорог? Или пък ликорна?... Както и да е. Върнахме се после в града и се пуснахме на разходка по брега на езерото. Беше напекло и ми се прииска да се изкъпя, но нямах бански и хавлия, а и като че ли нямаше подходящо място. Разни засукани туристи вървяха и снимаха целенасочено. По едно време видях малко понтонно плажче и завидях на ползвателите му. Но нямаше как – подминахме нататък. Напече още повече, стихна и ветрецът, та решихме да се връщаме и да седнем някъде на по бира. Сторихме го не след дълго, макар и доста време да ни отне чуденето каква точно бира да си вземем от безбройните възможности – всички бяха на немски и имената не ни говореха нищо. Бира. Взехме някаква и я изпихме (как само след ден-два щяхме да си спомняме за нея!). Взеха ни сума пари, но нали за Исландия бяхме тръгнали, нямаше да се циганим сега за някакви бири, при условие, че дни наред щяхме да плащаме зловещи цени за елементарни неща.
Върнахме се в града накрая, а оттам и на летището. Пребъркаха ни добре, намерихме портата си и седнахме да чакаме да ни извикат. Тъкмо наближи времето, вън се разви злокобна буря! Черни облаци, светлосини мълнии, гонещи се една друга на всеки три секунди, тътени, разтрисащи разплаканите прозорците. На таблото един по един полетите се забавяха, а някои и отлагаха. Пред гишето за информация се виеше опашка. Забавиха и нашия полет. Първо с половин час. После още веднъж – тъкмо като дойде време да ни качват. После още веднъж… Ясно беше, че трябва да спре бурята, за да тръгнем. Проблемът беше, че към 22:30 трябваше да излетим от Берлин, а ако се забавехме още малко, щяхме да изтървем връзката. Забавихме се обаче повече от три часа!
Най-после тръгнахме с немска авиокомпания. Какво бе учудването ни, когато попаднахме на две… странни стюардеси. Определено приличаха на леко подпийнали (надрусани?). Безпричинно и шумно весели, кикотещи се високо по всякакъв повод и без повод. Привеждащи се и шепнещи в ушите на хората отблизо с кисел дъх (вино?). По-младата и донякъде по-сдържаната приличаше на Рапунцел – дълги и дебели сламено руси плитки висяха отзад под пилотката ѝ. Лицето ѝ беше хубаво, мило повдигаше вежди, изслушвайки исканията на хората. Но изглежда с времето другата ѝ повлия дотам, че и тя започна да се хили неистово. А другата бе по-едра, тъмно руса, висока (нарекох я с нежното име Гудрун), правеше всякакви физиономии и гримаси, ръкомахаше… Цяло представление си беше, макар и малко притеснително. Гледах да не ги заговарям, но в един момент си поръчах нещо за ядене. Падна ми се Гудрун. „Аууу, вегетарианец? Колко… интересно! Хлъц.“ Донесе ми храната и когато ми даде кутийка с фъстъци, бутна ми и една чашка, казвайки: „Против турбуленция.“ След което се разсмя в лицето ми (веднага си дадох сметка какви количества микроби валят върху ми!), а после продължи да се хихика две минути, вървейки между притихналите пасажери. Та весело ни беше някак с Гудрун и Рапунцел.
Още преди да пристигнем ми бе ясно, че сме изтървали връзката за Рейкявиик, освен ако не ни изчакваше, което не вярвах. Затова, щом пристигнахме, със скоростта на малтретирани гейове се изнесохме към портата, откъдето трябваше да излетим. Уви! Всичко беше пусто, нямаше нито един човек – бил той гей или задръстен, ретрограден, необразован, нетолерантен неандерталец, наивно вярващ, че има само два пола. Върнахме се обратно, до гишето на компанията. Имаше малка опашка там, на която се наредихме и ние (т.е. аз – другите седнаха наоколо да ме чакат). Много бавно ставаха нещата, понеже на всеки човек търсеха нов полет, през някой ден, в някакъв час, през някъде… После им даваха ваучери за хотел и чак тогава идваше ред на следващия. Оказа се, освен това, че работят до полунощ (а вече минаваше) и ни приканиха да идем обратно в зона „Ц“, където бяхме ходили вече и нямаше гейове – там имало колеги, които щели били… И пр. Аз бях последният, който се съгласиха да обслужат, а за другите повикаха… полиция! Не искаха да се махнат доброволно.
За наш късмет се оказа, че утре (или вече днес) е събота и само тогава има ранно следобеден полет до Рейкявиик, освен ежедневния вечерен, който бяхме изтървали. Дадоха ни билети за него и ваучери за някакъв хотел, които трябваше да вземем от зона „Ц“. Пак се върнахме дотам, този път бавно. Носехме по една малка чантичка с тоалетни принадлежности – дадоха ни ги, че да се поосвежим. Багажът ни щял да отиде автоматично в Исландия, казаха. Та отидохме в зоната. Малееееее!... Какво да видим? Имаше буквално стотици хора, наредени на дълга и дебела опашка. Някои си бяха взели отнякъде столове и седяха на тях, чакайки. Други дори играеха карти. И най-важното беше, че опашката беше абсолютно неподвижна, въпреки, че две гишета работеха непрекъснато. Повъртях се отпред, с намерение да си взема ваучер, без да чакам ред – всички чакаха за процедурата, през която ние бяхме минали. За нещастие, начело на опашката стояха пет-шест страховити нордически мъже, с вид на инкарнации на Один или поне на Тор. Поусуках се известно време, но после си казах, че е по-добре да имам разправия с открити мъже, отколкото с врещящи истерични жени. И се мушнах на едното гише, с документите пред лицето. Почти веднага ми бутнаха ваучерите в ръката, с усмивка. Усмихнах се и аз, кимнах благодарно на Один и Тор и подкарах стадото навън.
Хванахме едно такси и прекосихме нощния Берлин по диагонал (от югоизток на северозапад). По пътя шофьорът коментира авиокомпанията ни с красноречив римски жест – насочен надолу палец, придружен от сбръчкана физиономия. Остави ни пред хотела. Таяхме някакви притеснения относно него, но напразно – оказа се съвсем модерен, четиризвезден хотел, доста по-луксозен, отколкото бяхме очаквали. Настаниха ни бързо в такива стаи, че едва ли не гледахме да не се допрем някъде, за да не изцапаме нещо. Каква ти Исландия, какви ти диви приключения!...
Изкъпахме се, поизпрахме чорапите, а после преровихме минибара. Предната вечер ми бе звъннал първият хазяин, с молба да ни настани в една четворна стая, понеже покривът на другата бил протекъл (поне от месец следях прогнозата за времето и имаше по час-два на ден без дъжд). Съгласих се, а той благодари. Сега пък аз му звъннах, за да го предупредя да не ни чака – обясних защо. Нямало проблем, каза човекът, дори щял да ни вземе само 50 евро за една вечер…
Притеснявах се, отивайки в тази далечна северна страна, да не изпаднем в положението на двамата араби от „Тринадесетия воин“, дето се мъчеха да намерят предводителя на викингите, питайки този и онзи: „Дукс вестер (Dux vester)?... Хегемон (Ἠγεμών)?...“, с надеждата някой да знае латински или елински. Поназнайвах английски, малко френски и италиански, руски и… латински, разбира се, както и малко елински. Но немският и цялата му група ми бяха мътни, доста при това. Какво остава за исландския, дето приличал малко на старонорвежкия и пр. ужасии. И другите трима поназнайваха английки, а единият – и руски. За всеобщо облекчение, оказа се, че независимо от пола и възрастта, всички исландци говорят английски. Та се разбирахме някак.
Спахме добре, закусихме обилно и питателно с разнообразна храна, а после с обиколното берлинско влакче отидохме отново на летището.

3. В средата на океана

Този път излетяхме почти навреме и без някакви особени премеждия прелетяхме Германия на северозапад, после основата на Дания, Северно море, Шетлъндските острови, Фарьорските острови, за да вземем най-накрая, след три часа, да се оглеждаме за самата Исландия. Целият ни път се виждаше на монитори над главите, нещо като GPS, който чертаеше синя линия върху картата. Движехме се в редкия сметанов крем между слоевете на тортата – така изглеждаха гъстите облаци над нас и под нас, и рехавите пари, през които се провирахме. Имаше видимост в някакъв диапазон, но се виждаха само облаци. С наближаването на сушата, горе-долу в средата на океана, започнаха от време на време да се мяркат и късове от него, набразден от вълнички и по-скоро черен отколкото син. Виждах на монитора, че отдясно вече трябва да има суша и започнахме да се взираме облачно. Когато обаче се поотдалечихме на петдесетина километра от брега (навътре в сушата) облаците се разкъсаха дотам, че виждахме снежните обли върхове на някакви планини. Сменихме посоката със западна и след четвърт час бяхме над залива на Рейкявиик (пиша го така, понеже „и“-то е дълго. Дори и страната трябва да е „Иисландия“). Направихме плавна дъга на ляво и се насочихме към тесен (от тази гледна точка) полуостров, където беше международното летище. Дадох си сметка, че доста силно духа – бяхме намалили скоростта и машината се люлееше насам-натам, засега по-скоро приятно, отколкото страшно. Наблюдавах голия, приближаващ полупустинен пейзаж на полуострова – сивожълтеникава тревица и тук-там стърчащи камъни.
Кацнахме леко и скоро спряхме пред малкото кипро летище. Слязохме и след двадесетина метра влязохме в сградата му, пеша. Усетихме обаче вятъра – среса ни по еднакъв начин и ни насити със ситни водни капчици. Вътре беше топличко, поогледахме се – никой не ни поиска документи - и тръгнахме да си вземем багажа. Пътьом минахме през няколко магазина и изживяхме първия шок от местните цени (един лев бе около 65 исландски крони, а едно евро – около 123). Видях да продават зимни якета и пуловери и веднага си помислих: „кой ли идиот ще дойде на тоя гол кър, без яке и пуловер, пък било то и лете?“ Но скоро открих един…
Отидохме за багажа. Постепенно, един по един, куфарите ни се появиха, но… изненада!... напълно мокри! Не влажни, мокри. Затюхка се народът, заотваря ги и заопипва разните му влажни дрехи – нищо сухо нямаше. Но изненадата не бе свършила – моят куфар така и не идваше. Изчаках да спре да се върти лентата, обиколих унило всички непотърсени по нея, обиколих другите ленти (от Барселона и пр.) – нямаше го. Ами сега? След десетина минути стана ясно, че няма смисъл да се оглеждаме повече и отидохме на гишето за изгубен багаж. Десетина човека чакаха там, попълваха формуляри. За първи път ми се случваше такова нещо (както и да ме пренасочат за друг полет), та внимателно изчетох всичко и попълних имената си, телефон, и-мейл, адрес в Исландия (в моя случай десетина адреса)… После описах подробно куфара. Подадох документа, дадоха ми номер, на който да звъня за информация, казаха ми да си проверявам пощата и… готово.
Оказах се в Исландия по един тънък летен панталон и бяла тениска с надпис „Провинциална аристокрация“ (province aristocracy). Сложих на гръб раничката на лаптопа, за да ми пази топличко. Другите се облякоха и излязохме навън. Духаше доста силно – някакви нещастни храстчета се привеждаха до земята – и пръскаше ситен дъждец. На паркинга имаше нещо като алея със стъклени стени, за да може да се стигне до автобусната спирка. Оттам на всеки четвърт час минаваше автобусче, което караше хората до фирмите за коли под наем, иначе съвсем близо разположени (ако знаеш къде са). Давах си сметка, че температурата едва ли е под осем градуса, но силният вятър и дъждецът я правеха доста по-неприятна. В автобуса гледах бодро и се усмихвах, но другите ми хвърляха съжалителни и уплашени погледи, които трудно прикриваха.
Сравнително бързо взехме колата. Лична карта, книжка… и готово. Кратки оказания и указания. Тръгнаха да ни я показват. Оказа се обаче, че не е Сузуки, а Кия Спортидж. Взе да обяснява младежът, че, на, такава щял да ни даде, но пък тя била по-голяма (малко), имала GPS (имаше. Не бях включил в поръчката, понеже си носехме наш, който после не проработи.) и, най-важното, била одобрена за всички видове исландски пътища! Беше една такава… като сапунерка на вид, голяма сапунерка, та затова може би, въпреки светлосивия ѝ металически цвят, веднага я нарекох „Караман“. Другите много не го възприеха това име (не чух някой да го използва), но аз винаги щом я видех, си казвах „Караман“. Алтернативното ѝ, тайно име, дойде после: Мрохпет. Идваше от табелата с номера ѝ (МР ОХ 5) и може би звучеше някак по-исландски, но Караман си ми остана любимо.
Та натоварихме Караман, влязохме на топло вътре, включихме си подгряването на седалките и поехме към първото си място за нощуване. Градчето Гхриндавиик (Grindavík) беше на тридесет-четиридесет километра от летището (в градчето Кефлавиик - Keflavík) и там трябваше да стигнем сега. Карах аз, но успявах от време на време да хвърлям по някой поглед към пейзажа – вулканични камъни, леко омекотени от треви и мъхове. По интересно бе небето – препускащи облаци, менящи скоростно формите си и подмятащи слаботелесния дъждец както си искат. Дори и тук (на този супер оживен път) нямаше почти никакво движение, асфалтът плавно се виеше, скоро дойде ред да завием на дясно и на юг и след още десетина минути стигнахме Гхриндавиик. Малко, наистина малко рибарско градче на южния бряг на полуострова, който бях гледал от самолета, и който затваря залива на Рейкявиик от юг. Водейки се по ГПС-то стигнахме за няма и минута до източния му край, където в самотна къща ни чакаше жена – виждах силуета ѝ на прозореца. Паркирахме Караман и влязохме на топло. Оказа се девойка, дали имаше и петнадесет години?, която ни каза, че хазяинът нямало да бъде тук днес, а после ни настани и ни показа къде какво има.
Разказах ѝ за приключенията ни и тя ни пусна в собствената им сушилня в мазето, за да разхвърляме наличния ни влажен багаж по теловете. Попитах дали има някакво отворено заведение по това време (21:30), но тя каза, че едва ли нещо работи. След време си давах сметка колко идиотски е бил въпросът ми… За жалост, според нея нито в Гхриндавиик, нито в близките градчета имаше и магазин за дрехи – вече кроях планове да си купя едно яке и един пуловер (ето кой ги купувал!), един (дебеличък) панталон, няколко тениски и чорапи, и така да карам. Поне обувките ми що годе ставаха – нещо като по-плитки, здрави кожени кецове. Но не, нямало откъде да се вземат дрехи. Чаааак в Селфосс (Selfoss), град по пътя ни утре, можело да има… Както и да е, оставихме това за утре. Дадоха ни един шоколадов кекс за добре дошли – хапнахме от него с малко мляко и чай, и към единадесет си легнахме. Понеже навън си оставаше все така светло, дръпнахме една плътна щора, за да ни докара някакво тъмно.
Оказа се, че местното време е два часа след Гринуич, съответно четири след нашето, та още не знаехме да ни се спи ли, да нè ли? Отделно и с това немръкване съвсем се обърквахме. Но насилихме се и след малко повечето спяха, а аз си правех мрачни планове за оцеляване в тази дива страна.