автор: Heel

Вече нещата са доста по-ясни. Поне така ми се струва. Доволен съм, че поставих въпроса за отношенията ни и че тя бе така добра да ми отговори. Иначе неизвестността щеше да ме измъчва ужасно, не че сега пак няма неизвестност. Но поне знам, че тя изпитва чувства към мен. Дели ни само връзката й с онзи. За детето няма проблем, бих го приел и гледал като свое.
Пълен глупак съм. Не бива да тая надежди. Тя ме разкара, като хитро си остави вратичка. Сигурно има й други обожатели, не може да няма. Знае, че отношенията с мъжа й отново може да се обтегнат и просто иска да се подсигури.
Все пак беше мило от нейна страна, че се опита да ми спести болката. А дали, когато й казах, че я обичам, не я хвана страх, че ще й досаждам?
Не мога да преценя дали след изясняването на чувствата ни, съм по-близо или по-далеч от нея. Може да се случи така, че да не я видя никога повече, а може и онзи пак да вземе да буйства и тя да доприпка при мен. Значи пак нищо не е ясно. Всяко изясняване на взаимоотношенията води до хиляди нови въпроси без отговор и пак се почва мъчението. Може би просто трябваше да я изчукам, а не да се правя на нежна душа, мислеща само за любов. Тя искаше точно това. Какво пречеше да преспим? Ама че съм глупак! Интимната близост вероятно щеше да разпали чувствата й. Хората си сменят партньорите през месец, а аз, глупакът се държа така, сякаш тя е рядък диамант.
Дали нямаше да е по-добре да се чуваме от време на време по телефона? Не, тя е права, така щях да се измъчвам повече. Топлият й глас щеше да се загнезди в съзнанието ми и да не ми дава покой. Нейният глас е по-особен. Мога да му се наслаждавам с часове, дори и изричаните думи да са банални. По-дяволите, сега е по-зле в сравнение с предната раздяла. Тогава поне я мразех. А защо приемам сегашното за раздяла? Между нас на практика нищо не се е случило. Просто се срещнахме по-случайност заради инцидента и това е. Прекарали сме заедно едва няколко часа.
Ако смятам да я карам така, ще лудна. Не мисли за нея, човече! Вече всичко се изясни. Може да се съберете, може и да не се съберете, съдбата ще реши. Нищо не мога да направя, така че няма смисъл да се тормозя. Тя вероятно не се впряга като мен. И е права. Ама как е възможно тя да обича човек, който й посяга! Ох, всъщност и аз не й мислех доброто, когато я видях да лежи в кабинета със счупен крак. Нямаше да мога никога да си простя, ако й бях навредил. Дали не бях на косъм от това тогава? Няма значение. Трябва да приема, че напредък има и да спра да се кося.
Времето си минава, а тя продължава да е все в мислите ми. Разигравам наум какви ли не сценарии за събирането ни. Но не става въпрос за планове, които бих могъл да осъществя, а по-скоро за благоприятни приумици на съдбата – например да спечеля пари от тотото и тя, след като научи, да реши, че съм нейният човек. Съвсем съм се чалнал, казвам ви. Защо ми е жена, за която вероятно съм просто един от многобройните обожатели! Симпатичен съм бил, мил съм бил. Малките кученца и те са мили и симпатични. Мисля си, че жените по принцип са по-коравосърдечни. Сякаш по-издържат на душевни терзания. А може би тя просто не е за мен. Дали да не забърша онази сестра– Мимето, на нея й светват очите, когато ме види? Ще ме гледа като писано яйце…
Толкова е сложен животът, ненужно сложен.
Знаете ли какво е единственото нещо, останало ми от нея? Двете парчета от срязаната гипсова превръзка. Дори и не ми е минавало наум да ги изхвърля. Стоят си в ъгъла на спалнята и чакат да им обърна внимание. И аз им обръщам. Отливката носи контурите на крака й и предизвиква у мен чувство, наподобяващо носталгия. Отвън гипсът е очукан, надраскан и леко зацапан. Става ми мило като видя петното от кафе на бедрото. Има два надписа с флумастер, единият с женски почерк: „Оздравявай бързо“, а този с мъжки гласи: „И счупена си хубава“. Вторият ме дразни, чудя се кой ли го е написал. Не ми се вярва да е мъжът й. На коляното детска ръка е изрисувала разкривено червено сърце. Петата е изцапана с кал и толкова остъргана, че се показва подплатата отдолу. По памука, върху който е лежало стъпалцето й, има следи от ръчкане с кука – сърбяло я е. Отвътре има и фини люспици мъртва кожа, някой би ги намерил за противни, но не и аз. Взимам една и я духвам, тя полита като снежинка. После плъзгам длан по приятната извивка на прасеца и си представям, че докосвам истинския крак. Замечтавам се.
Тогава разбирам какво трябва да направя. Ще издиря адреса й в медицинските документи и ще отида да я видя. Не, няма да се срещна с нея директно, ще я наблюдавам с бинокъл отдалеч, както правят психопатите. Ха-ха.