автор: yotovava

Дотук ли тишината слезе –
по-тайнствена от пилигрим?
И в залеза – лимонов резен,
несбъдната ли есен спи?
Самотен, глогът забърбори
край пътя с дрипава липа.
И в горделивите тополи,
дъждът, неканен, закипя.
Неземни, приказките нощем
димят от нечия лула.
В жаравата им – лунен кошер,
примигва огънят едва.
И сенчиците – разпилени,
които чезнат без следа,
наливат здрач у теб и мене,
преди да дойде утринта.
Защо мълчим, защо се мръщим?
Така минават ден след ден.
И става неуютно вкъщи,
и тягостно като във плен!
Уплашиха се мойте думи
и няма кой да приюти
останалото помежду ни.
Останал беше само ти.
Сега съм тиха и смирена.
Залъгвам се, че не боли
изгубеното вече време,
пришито с дяволски бодли.
Нагазя ли в полята боса –
угасва жадната трева...
и повече любов не прося...
и се изгубвам в есента....