автор: tsveti

Закрепи грижливо големия портрет с помътняло от годините стъкло на задната седалка на мерцедеса. Помисли малко и го повдигна, за да разстели под него меко памучно одеяло на шарени квадрати, което също взе от къщата.
На портрета бе млада жена, старомодно облечена с кафеникава пола и сако и блуза с бяла якичка, седнала на старинен стол с красиво извити крака и старовремски облегалки за ръцете. Дясната ѝ ръка бе покрита от голямата грубовата ръка на съпруга ѝ, който седеше до нея, усмихнат и горд. Устните и на двамата бяха грижливо очертани от фотографа и оцветени в бледорозово. От двете им страни бяха децата – слабо момиченце с голяма червена кордела, която едва удържаше тънката ѝ кестенява косичка и мургаво височко момче с къдрава и гъста черна коса. Усмивките и на четиримата бяха сдържани, скромни. Дрехите им - изгладени и спретнати. Косите – прибрани. Очите им – вперени напред, излъчваха онова чувство на спокойствие и мир, което Лила си спомняше от своето детство, а сега смяташе, че е безвъзвратно погубено заедно с онова, някогашното време, всмукано от отминалите години така, както и пчелите измират след смъртта на пчеларя. Златните дни останаха в детските ѝ лета в това малко добруджанско селце, кипнало от детски смях и младежки закачки.
- Леле! Какво ще го правим това! – възмутен вик прекъсна унеса ѝ – Да знаеш! Това в къщата ми не влиза! Къде мислиш да го слагаш не знам – продължаваше да нарежда съпругът ѝ – сърдит и намусен от сутринта, че го беше накарала да шофира два часа по разбити тесни селски пътища, за да се озоват в някакво умряло село срещу порутена къща.
Всъщност едва се забелязваше къщата. Ограда нямаше, а някакъв чудовищно огромен бор стърчеше току до телеграфните жици. Зад него, на воля избуяли, се поклащаха лениво тлъсти буренаци и хищни трънаци. А някъде там – зад морето опасни алергени жена му твърдеше, че имало приказна малка къща, в която тя някога прекарвала летата си като дете. Да бе! Ако прегазиш ти през това дяволско свърталище на призраци!
- Престани, Чавдаре! – глухо отвърна. Гърлото ѝ беше пресипнало от сълзи, които рукнаха като порой при вида на старата къща на баба ѝ и дядо ѝ – изоставена, обезлюдена, с избити прозорци, срутен покрив, пробити стени – В кабинета си ще сложа портрета. Бъди спокоен! Да не мислиш, че на стената на хола ще го сложа, при грозните ти роднини?
- Да бе! Моите са все грозни! Ама без парите им не знам какъв бизнес щеше да спретнеш! – отвърна злобно оплешивяващият ѝ съпруг – Хайде! Други вехтории ще влачиш ли, или ще си ходим?
- Почакай поне цигарата да си допуша! Какво си се разбързал – викна срещу него жената.
- Хей, а нагоре някакъв път има ли? Няма да мога спусна тоя дяволски баир с колата.
- Не съм и очаквала да можеш – присмя му се жената през цигарения дим.
„А той – Георги – можеше! И летяха двамата с балканчетата по баира чак до долу. Какво като се стоварваха в подножието с ожулени колене? Какво като сърдитите им баби ги заплашваха, че няма да мръднат вече от къщи и няма да си играят заедно? Какво като при поредното спускане със засилка нейното колело се счупи? На неговото даже беше по-приятно – здраво вкопчени един в друг. Докато паднаха наистина лошо и цялото му лице беше в кръв, а тя наистина много се уплаши. Но той се усмихваше, размазваше с длан кръвта, шуртяща през носа му и я успокояваше: „Няма страшно, Лиле, няма страшно!“
- Ехо, къде се отнесе кралицата – шляпна я съпругът ѝ по дупето, жест, който ужасно мразеше и обикновено се цупеше, но сега посегна и силно го зашлеви по бузата.
- Какво ти става, бе, жена! Полудя ли? – възмутено се развика срещу нея мъжът – Призраци има тука, не ти понася! Да тръгваме! Допушвай, казвай накъде да потеглям и да движим!
- Ей там, нагоре, към нивята – махна жената с ръка, а лицето ѝ изведнъж се озари от нежна усмивка.
Нивята! Златните нивя – шумолящите развълнувани класове, кимащи на прежурящото слънце. Изтощени от събирането на тежките снопове след сърповете на възрастните, поглеждаха се съзаклятнически и побягваха напряко през полето.
- Лилооо!
- Гергеее!
Виковете на разтревожените им баби ехтяха и се диплеха на талази в тежката мараня, в прахоляка, позлатен от слънцето и разбъркваха осилчетата на житото, досадно дразнещи носовете им.
От нивята се спускаха по преките пътеки чак до вира, където той ходеше с дядо си на риба. Там си имаха тайно местенце в ракитака. Притаяваха се и един след друг разсъбличаха прашните си дрехи, за да се разхладят във вира. Той винаги тържествено се заклеваше, че няма да гледа, докато тя се съблича, но веднъж го хвана, че надзърта през пръстите си, докато се връщаше вече изкъпана. Бързо се наметна и го перна през ръцете:
- Гледаш!
- Ааа, не, аз, Лиле, то – изчерви се целият и погледна в земята.
Тя се облече и седна до него. Крадешком мушна ръката си в неговата. Той – плахо обгърнал малката ѝ още мокра ръка с ожулените си корави пръсти, не смееше да мръдне.
- Лили! – мъжът ѝ пристъпи до нея и внимателно я хвана за ръката, като че искаше да успокои болен – Виждам, че преживяваш, скъпа, но нивя нагоре няма, че и път не виждам. Само гъста гора и бурени има отсреща. Така че спомни си, помисли и да видим как ще се прибираме във Варна.
- Но как така няма нивя – изсмя се нервно – зад гората са явно, не се виждат оттук. Но има, има, непременно има нивя! Хлябът е там, как иначе?
„ - Хлябът е това, Лиле! – прокънтя в ушите ѝ строгият глас на дядо ѝ. Разпрегнал каручката близо до тяхната нива, разтриваше с пешкир потното магаре между ушите и по хълбоците и го водеше нататък – на сянка да попасе, докато те нагледат нивата. За всичко се грижеше дядо. „Ехе-хе-хе-е-е! Ама клас си вързала, земю юнашка!“ – провикваше се той, вдигнал ръце нагоре, преизпълнен с благодарност.“
- Дядо, а хлябът къде е? – учудено се оглеждаше малката Лила.
- А-а-а – ха-ха - разсмиваше се дядо ѝ с глас – Хлябът къде е, вика! Гражданче такова! Тия ръце виждаш ли ги, унучке мила? – протягаше към нея широките си длани.
Лила кимаше сериозно.
- Ето – тука е хлябът, унучке! Тука е истината!“ – и със същите ръце я погалваше по къдравата главичка.
А в главата на малката Лила дядо ѝ израстваше като огромен и едър великан – магьосник – по-висок от къщата дори. До слънцето чак изправен го виждаше как се провиква: „Ехе-хе-хе-е-е! Ама клас си вързала, земю юнашка!“ и с големите си ръце с драскащите пръсти грижливо погалва отгоре връхчетата на класовете, а после вдига ръце високо над главата си и от тях се посипват големи пръхкави самуни селски хляб с попукана розова коричка отгоре и дебела долна кора с хрускави въгленчета от пещта.
- Ама ти добре ли си, Лили? – вече наистина загрижен се приближи до нея съпругът ѝ.
- Нищо ми няма, Чавдаре! Няма да се отървеш скоро – засмя се насилено.
- Стига си говорила глупости! – скара ѝ се пак с обичайния си надменен тон – Хайде, да тръгваме вече.
Влязоха в колата. Лила хвърли тъжен поглед към призрачната къща. Колата запали и се понесе с висока скорост по тесния изровен път. Преди да успее да извика: „Внимавай“, Лила бе почти изхвърлена от седалката при мощното друсване на мерцедеса, попаднал в огромна яма на пътя.
- По дяволите! – Чавдар удари вбесен кормилото и изключи мотора. Бяха заседнали в дълбока яма, която дебелите гуми изровиха още повече – как изобщо ти се вързах на акъла да дойда в това забравено от бога тъпо...
- Млъкни! Чувам нещо! – Лила отвори прозореца и подаде глава навън.
Нямаше как да сбърка тази енергична песен. Уверено боботеше мотор на трактор. Откъм нивята се задаваше! Че как иначе! Хлябът е там. Грижа и ласка иска. „Като човека е житният клас, казваше дядо ѝ, на бой бързо дръпва, а бавно налива сладост в зърната“.
Тракторът приближаваше към тях. Лила удивено наблюдаваше как уверено си проправя път между високите дървета и буренаци. Наближи и спря. От него скочи стегнат слаб мъж с дочени дрехи, работни очила и каска. Докато вървеше към мерцедеса, свали каската, вдигна ръка и пооправи разрошената си коса. Жестът се стори на Лила странно познат. Той приближаваше, притеглен от любопитния ѝ поглед, а тя някак успя да отвори заяждащата врата, измъкна се навън и тръгна срещу него.
- Закъсахте ли? – провикна се дружелюбно той, докато сваляше очилата.
Тя трепна и без да отговори направи още две залитащи крачки напред, докато се озова право срещу него. Той се усмихваше с все така счупено зъбче, останало спомен от случката с колелото.
- Георги, ти..., не си оправил счупения зъб – прошепна на загорялото му лице.
- Сърце не ми дава, Лиле! – посегна изведнъж и я стисна силно в прегръдките си.
- Ей, какво става там! Кой сте Вие! – развика се кресливо Чавдар от заседналата кола. Неговата врата упорито не искаше да се отваря.
- Зарязах града, Лиле! Завърнах се – неохотно се отдръпна, но все така стискаше силно ръцете ѝ – Купувам земя, ора, засявам, жъна - две години вече. И щерката и зетят дойдоха.
- При хляба се върнах, Лиле! Ще дойдеш ли да видиш какви нивя съм отчувал?
- Отчувал... – произнесе като насън с отдавна забравен копнеж – Ще дойда, Георги. Ще дойда.