автор: leslieshay

„Вземете правилното решение, госпожице Шей“. Щеше да му даде едно правилно решение!
Елизабет обикаляше нервно напред-назад тясната таванска стаичка, която й бяха отредили. Имаше скосен таван лющещи се като суха кожа пожълтели тапети. Някога е била слугинско помещение. Двама души са спали тук – можеше да види железният скелет на второто легло, подпрян странично до стената. Другото си имаше дюшек и чисти, макар и захабени завивки. То трябваше да е за Лизи. Щеше да е сама в стаята и сигурно щеше да е благодарна за това, ако не беше толкова бясна.
Първо й казваха, че е... сянка, после й заявяваха, че трябва да работи за тях, иначе ще умре. Или ще я убият. Или ще я дадат на демоните. И тя не знаеше! Що за абсурд? Как изобщо можеха с такава сигурност да й кажат, че е нещо такова? Сенките бяха изчадия сред изчадията, нечистите на нечистите. „Чудовище“ дори не можеше да започне да описва що за ужас са те. Елизабет не беше нищо такова! И Анди, Боговете да пазят душата му по Пътя, също нямаше общо с тези кошмари!
И какви бяха тези врели-некипели за война с демоните? Баща й беше търговец. Ако имаше война и превзети територии, със сигурност Елизабет щеше да е чула за това все някак! Най-малкото щяха да губят пари.
Девойката издаде ядосан звук и се тръшна на леглото. Скърцането на пружината заглуши проскимтяването й от болка. Притисна ребрата си с ръце и си наложи да диша бавно и равномерно. Това помогна и на гнева й да стихне. Отчаянието се опита да заеме мястото му, но Лизи не му позволи. Сълзите и паниката не й бяха помогнали нито веднъж до момента. Сега трябваше да е възможно най-спокойна и да помисли. Като за начало трябваше да си отговори на един въпрос: искаше ли да отиде със страшниците?
Ако го стореше, какво можеше да очаква? Опита се да си спомни какво бе забелязала покрай бягството им за Анди. Другите сякаш се държаха добре с него. Вярваха му. Финиан и Израри изглеждаха разстроени от смъртта му, но не твърде много. Всички споделяха мнението, че е „знаел рисковете“. А какви бяха те всъщност? И него ли бяха изправили пред същия избор – служба или смърт? Искаше й се да можеше да поговори с него. Да научи повече за Ордена Акантус. Само че Анди беше умрял и споменът за изцъклените му, зачервени очи, докато се бореше за глътка въздух, докато се давеше в собствената си кръв, щеше да остане завинаги с нея. И войникът... усещането как острието потъва... Никога нямаше да разбере дали тя го е убила и може би беше за добро. Вече я обвиняваха за твърде много смърт.
Тихо почукване на вратата я изкара от мрачните мисли, които си бе казала, че не трябва да допуска точно сега.
- Елизабет, аз съм – Финиан. – чу се приглушеният му глас. – Чух те да се разхождаш и исках да видя дали си добре. – замлъкна и зачака някакъв отговор от нейна страна и когато такъв не последва, каза: - Нося ти вечерята.
При споменаването на храна стомахът й изкъркори толкова силно, че нямаше начин страшникът да не е чул дори в коридора. В тъмницата Лизи бе опитала да яде помията, която й предлагаха, но дори когато преглътна отвратителния вкус, не можа да направи нищо, когато тялото й категорично отказа да се занимава с такова нещо и върна храната обратно. Реално не се бе хранила от десет дни.
Сигурно онази рокля, която все й беше малко тясна, сега щеше да й е даже голяма.
Глупавата мисъл я накара да поклати глава.
- Влез. – каза.
Финиан не я изчака да размисли. В едната си ръка носеше чиния с няколко филии хляб, парчета шунка и бучка масло. Устата на Елизабет се напълни със слюнка.
- Съжалявам. Няма табла. – каза й той.
- Няма значение. – отвърна девойката.
Ръцете й чак трепереха, като се протегна за чинията. Побърза да я остави на леглото до себе си, за да не я разсипе.
- Може ли нож? – попита. – Или вилица, или дори лъжица. За маслото.
Финиан започна да се върти и потупва. Елизабет можеше да види два ножа на кръста му – големи, сериозни остриета. Той обаче измъкна от джоба си малко сгъваемо ножче, което първо й подаде, после прибра към себе си, разгърна го и пак й го връчи. Лизи го взе.
- Благодаря.
Маниерите й стигнаха до тук и през следващата минута се отдаде изцяло на това да намаже едната филия с масло и да нареди парчета шунка отгоре. Не я интересуваше, че е сама с мъж, не се вълнуваше от опитите на къркорещия си корем да я засрами. Значение имаше единствено храната. Старият, сух хляб, маслото, което миришеше на крава и шунката, която не беше съвсем прясна и върху нея се бе образувал лепкав слой. Лизи поднесе сандвича към устата си и отхапа огромно парче. Вкусовете избухнаха върху езика й, накараха слюнчените й жлези да се свият болезнено. Тя стисна очи срещу болката и за да скрие сълзите си. Не беше вярвала, че някога отново ще вкуси нещо подобно. Мислеше, че последното й ядене ще е гранясалата гадост от затвора. Искаше да дъвче бавно, да се наслаждава на вкуса, да го запечата в съзнанието си завинаги, само че преди да се е усетила, вече бе изгълтала два сандвича. Чак тогава си спомни за Финиан.
Страшникът бе застанал с леко разтворени крака и скръстени зад гърба си ръце до стената срещу нея, право пред рамката от другото легло. Наблюдаваше я. Елизабет сведе глава и с палец припряно избърса трохите от устата си.
- Не е нужно да стоите тук, господин Калахан. – каза му.
- Пак ли съм „господин Калахан“? – попита той с лека усмивка.
Елизабет повдигна рамо. Вдигна глава. Погледна го право в очите.
- Как трябва да се обръщам към онези, които ме заплашват? Може би с „господарю“?
Калахан издиша шумно през носа си. Тялото му се напрегна и за момент й се стори, че ще направи крачката, която го делеше от нея. Той обаче остана на мястото си.
- Капитанът не е деликатен. – започна той. Лизи изсумтя почти развеселено и страшникът побърза да продължи. – Но е добър човек, Елизабет. Почтен. Сериозен.
- Безчувствен. – добави тя сухо.
Едно мускулче в челюстта му прескочи, но в очите му се прочете молба, желание да й обясни.
- Не разбираш, Елизабет. Не знаеш какво е. Фантомите са навсякъде из континента. Кристалите се изтощават все по-бързо, а тази война поглъща хората ни. Не можеш да си представиш какво е да се биеш с морите всеки ден. Не си виждала демон, Елизабет. Не си поглеждала в очите. – замълча за миг, стиснал зъби. Бореше се с някаква емоция, но я овладя толкова бързо, че тя нямаше време да я разгадае. – Те са смърт, а ние сме единствените, които стоят между нея и всички останали.
- И очаквате аз да се изправя срещу тях? – попита го тихо.
- Не веднага. Ще те научим как да контролираш силите си.
- Ще дресирате сянката си, искате да кажете.– върна ядно девойката и го прикова с поглед.
- Ти си... опасна. – каза й кротко и припряно продължи: - Защото не можеш да се контролираш. Но веднъж да се научиш...
- Какво? Какво ще стане тогава? Ще свърша като Анди – със стрела в гърба? Или може би ще бъда унищожена от някое чудовище?!
- Елизабет, успокой се...
Горкият явно никога не бе спорил с жена. Само като го чу, кръвта й кипна.
- Не ми казвайте да се успокоя! – изправи се, за да не я гледа от високо. – Имате ли представа през какво преминах? Животът ми отиде по дяволите, господин Калахан! На бала трябваше да се сгодя! На проклетият бал... – млъкна. Внезапна мисъл я накара да се дръпне настрани към закования прозорец. – Казахте, че имате методи да откривате сенките. Знаели сте! Знаели сте за мен!
- Елизабет... – сега вече пристъпи към нея, протягайки ръка.
Тя се дръпна, опирайки гръб в залостения с дъски прозорец.
- Не ме докосвайте!
Изведнъж всичко й се изясни. Финиан не бе откъснал поглед от нея още с влизането й. Беше я „спасил“ от публичното унижение да избяга, беше танцувал с нея. Мътните да го вземат, дори беше флиртувал! И всичко е било лъжа. И после се сети къде всъщност се намираха. В обитаваната от „духове“ къща на петдесетина метра от офиса на баща й.
- Излезте. – гласът й трепереше от яд.
Той отвори уста, но нещо в изражението й го накара да я затвори. Кимна отсечено и с един последен гузен поглед се обърна. Но преди да излезе, не забрави да си вземе джобното ножче.
Не й се доверяваше с оръжие. И с право.
От колко време я бяха наблюдавали? Колко време бяха планирали всичко? А нападението на морите? Удобна случайност ли беше, или част от плана? Ако не бе видяла с очите си лицето му, никога нямаше да повярва, че някой би хвърлил толкова труд да я... какво? Какво всъщност искаха от нея? Какво толкова можеше да им предложи, че да изготвят такава сложна схема? И какво щяха да направят, ако нечистите не бяха нападнали?
Не знаеше отговорите на нито един от тези въпроси и се съмняваше да получи истината, ако ги зададеше на страшниците.
Лъжа след лъжа. Лъжи и предателство.
Започна отново да обикаля малката си стая. Чувстваше като животно в клетка. Сякаш пак беше в килията си. Поне вече знаеше какво не иска да прави – не искаше да остане тук. Не можеше да вярва на страшниците. Не можеше да вярва на никого. Или почти.
Спря да снове. Имаше още един. Последен.
Меридит Чапман.