автор: traveling_musician

И ето, че се зазвездях!
Под жълтото есенно бърдо
обесих хиляда мерака
на кокала в своето гърло.

Сънувах огромна таверна.
Пропих си и всички представи,
че песен вечеря с морето,
докато страхът е удавник.

Зад хоризонта измислих
фарове, еврики, клетви...
Там кораб белееше, литваше...
Дано да го зърнат поетите!

А колко е просто да седна
на пейката в своятя яма,
да видя как с яд ме поглежда
прозорец с подуто коляно,

и аз, зазвездял се от грешки,
да хукна с тамян из душата си,
да пъдя духа на морето
от къщата с калните навици.