Гризвам със зъбче луната,
сграбчват ме всички светулки,
падам дъждовно в тревата,
никнат от мен лавандули.
После затварям очите,
смея се на моите сънища:
– Луди ли сте, сбъднатите ми,
връщайте се от пътищата!
Камък ми тежък заседна,
стомна вода неналяла,
тръпна в дворовете чужди,
черните мисли посяла.
Устните вплела във мрака,
скачам и тичам в полето,
няма страхът да дочака
във косите врабчето.
Пърхам – лудо и младо –
шепна по редовете,
а в небесното стадо
ми галопират конете.