автор: mitkoeapostolov

И до днес като се разхождам из двора на село чувам гласа на радио точката представящ вечерната емисия новини. В паметта ми са останали различни имена и събития, които тогава не разбирах, но можех безпогрешно да рецитирам- Босна, Сараево, Сребреница, ембарго. Гласът представяше тези новини сякаш са далече, отвъд океана, отвъд света, който познавам... някак смесени с такива далечни понятия като САЩ, Русия, Китай. Минаха години, много години без да разбера или вникна в съдържанието на тези известия.
Докато през 2017 не прочетох първата си книга за войната в Босна. След това втората. Първият филм, вторият и нататък като лавина. Книги, филми, изкуство. Някак отникъде се появи нуждата да отида, да видя, да разбера. Защото колкото и да опитваха книгите, филмите и изкуството не успяваха да ми разяснят как е възможно такова събитие, толкова близко до вкъщи.
Така тръгнах на път. София, Димитровград, Пирот, Ниш. България, Сърбия, покрайнини, ама чии? По средата между Ниш и Белград вляво към Крагуйевац. До тук пейзажът е някак монотонен като скучно изреждане на градове в нечий пътепис. Чак по пътя за Чачак се появяват различни географски забележителности като язовир, река, че дори и каньон към Ужице. Първото по-голямо населено място в Босна е Вишеград, който аз дълго мислих, че е друг Вишеград, където централните европейски държави са подписали договори за сътрудничство. Но не е. Това е босненския Вишеград- селище с вековна и турбулентна история, която тепърва започваше да ми се открива... от една страна в първите страници от романа на Иво Андрич, Мостът на Дрина, и от друга от реалните ми впечатления.
Тъй като все още съм в самото начало на книгата и не съм запознат с историята, Вишеград ми изглежда като малко китно градче кацнало на брега на Дрина, сякаш хубава българска девойка облечена в носия, в чиято коса като диадема е втъкнат старият мост.
Пътят към Сараево е спокоен, минава през красиви възвишения и поляни. И точно когато очаквам на хоризонта да се появят предградия, промишлени зони или каквито и да е постройки съпътстващи началото на всеки голям град- нищо. Поляни и гори. Един тунел и хоп, от никъде ето го целият град пред мен.
Краката ми треперят от умора и ми се вие свят от дванадесетчасовото пътуване. Но пък за късмет или карък, точно тази вечер е концертът на Влатко Стефановски от цикъла Башчаршийски Нощи- едномесечен културен фестивал в Сараево, който се провежда всеки юли. Залата е пълна, няма климатик. Часът е към девет местно време. Уж вечер ама не точно, защото през деня е било 40 градуса. Въздухът е жежък, много зрители се рахлаждат с импревизирани ветрила. На входа на залата раздават безплатна ледена бира.
Излизат Влатко Стефановски и Мирослав Тадич, сядат спокойно на двата стола в средата на сцената и вземат китарите си. От тук нататък няма нищо спокойно. Фолк. Джаз. Рок. Македонско девойче, Морен сокол пие, Йовано, Йованке. Уютно е, хем е вкъщи, хем е в чужда държава. Овациите са бурни, естествени, често гласове от публиката съпровождат музиката.
На другата сутрин тръгвам на разходка из стария град и започвам от жълтата крепост, старо укрепление, издигнато да защити гражданите от постоянните набези на едни или други племена. От тук се вижда целия град чак до другата част, до летището. Кварталите са полегнали лениво по двата бряга на река Миляцка. Навсякъде белеят каменните паметници на мюсюлмански гробища- между улиците, между блоковете, насред парковете. В центъра се издигат парламента и новият търговски център.
Спускам се по Миляцка, която спокойно ме превежда през различни исторически периоди. Сградите се редуват. Мазилката на първата се люпи и личат следи от куршуми и снаряди по фасадата. Следващата е напълно възстановена- голям търговски център покрит с черно стъкло. Надолу следва латинския мост, където Гаврило Принчип дава начало на първата световна война, градския театър, който за мое забавление се нарича позорище, чисто новата сграда на академията по изкуство, построена като замък, пустеещия олимпийски комплекс. Всички тези сгради и събития изглеждат като някаква старинна мозайка, която е била разрушавана и събирана безброй пъти, така че части от изображението са се преместили отгоре надолу или отляво надясно.
Обядвам в къщата на ината- турстическо капанче от другата страна на реката от изгорялата по време на войната библиотека Виечница. Ресторантът се казва така заради ината на своя босненски собственик. Старият балканец дълго време отказвал да продаде къщата си на австроунгарските нашественици, които искали на нейно място да издигнат кметство. Накрая се съгалсил при условие, че му преместят постройката тухла по тухла от другата страна на реката и че му дадат чувал пълен със злато. Според легендата австро-унгарците изпълнили и двата каприза на домакина.
Поръчвам трационно босненско блюдо- лук пълнен с месо, чушки пълнени с месо, сърми пълнени с месо и телешко варено. Към тях има малко булгур и сметана, а софрата се допълва от местна сараевска бира, която за мое учудване струва два или три пъти повече от българските. За десерт опитвам хурмашица- местна сараевска татлия, която според мен отстъпва по вкус на българската. Такова е усещането ми и за кухнята- по-скоро породено от собствените ми хранителни навици отколкото от вкуса на храната.
Следобед отивам до музея на тунела свързвал обсадения Сараево с останлия свят по време на войната. Тунелът е в двора на частна къща- малко подземие с размерите на минна галерия. Върху пода са положени релси, по които минавали импровизирани колички с боеприпаси и продукти от първа необходимост. По време на войната тунелът е бил дълъг 800 метра и е минавал под самолетната писта, свързвайки обсадения град и свободната босненска територия. В момента са останали само двайсетина метра за музей. Останалата част се разрушила след войната заради обилните подпочвени води.
Интересувам се от местен екскурзовод защо всички сараевци не са избягали през тунела. Обяснява ми, че от една страна не искали да си изоставят града, от друга е струвало много скъпо да се мине през тунела- босненската армия е вземала по 120 долара на човек от собственото си население за преминаване. Колкото повече се запознавам с подробностите на конфликта, толкова по-трудно ми е да разбера логиката на събитията в него... несъмнено защото войната има своя собствена логика, която извън контекста изглежда невероятна.
По препоръка на хазяйката ми се отправям към природен парк Врело Босне. Разхождам се по поляните измежду малките езерца и вековната гора и с интерес наблюдавам туристите от близкия изток- повечето мъже, всеки от тях с по няколко забрадени жени и деца. Привечер мъжете се събират заедно и започват да се молят на една полянка, докато встрани семействата им спокойно ги чакат.
Вечерям в традиционен босненски ресторант в центъра на Башчаршия. Поръчвам си Хаджийски кебап- готвено телешко със зеленчуци. Отново яденето е вкусно, но не е като това на мама, липсва му нещо; най-вероятно вкусът на българския въздух.
На другата сутрин се отправям към Виечница- Сараевското кметство, превърнато в библиотека, превърната в руини… а днес музей. Всичко вътре е ново и красиво. Залива ме симетрия от цветове и форми, които днес са може би много по-ярки и красиви от оригиналните. В мазето е изложена историята на града от 1900 до наши дни. Цветните факти и снимки се редуват бясно в концентрични кръгове, в центъра на които витае единствения незададен въпрос- защо?
Денят продължава с разходка из града с хазайката- млада забрадена босненска мюсюлманка, майка на две момиченца. Разказва ми, че по време на обсадата била на седем. Войната заварила баща и в неговото родно село, което изведнъж се оказало в сръбска територия. Затова не се видели през първите две години, но след това баща и успял да влезе в Сараево през тунела. Докато вървим и говорим стигаме гаража, където по време на войната се раздавала хуманитарна помощ. Но каква помощ? Пакети храна с изтекъл срок на годност от виетнамската война.
Следващата ни спирка е традиционна бошняшка къща от 19 век. Сградата много прилича на българските възрожденски къщи, но има една основна разлика- пространствата за мъже и жени са отделени. Отправяме се към Маркале, все още работещия пазар, станал арена на две от най-големите трагедии по време на обсадата на Сараево. На два пъти върху пазара се изсипват снаряди, които убиват десетки невинни жители. В единия край под стъклен капак все още се крие неизбухнала мина.
Решавам да си купя килограм банани. Продавачът не пропуска да отбележи забрадената ми водачка както и фотоапаратът на врата ми. Смигва към нас и разбиращо заявява- па майко ви йебем, све сте продали кога йе бил рат и сега пак. Разразява се кратък спор с предвождащата ме хазайка. – Да вървим- казвам и я дърпам настрани преди напрежението да е ескалирало. Свръщаме към парка на децата станали жертва на войната- избивани също толкова систематично от снайперските пушки колкото и възрастните. От там минаваме през вечния огън на незнайния войник от втората световна война.
Свръщаме по главната пешеходна алея и се спираме на входа на Башчаршия. Зад нас спокойно дреме хабсбургската архитектура на сградите. Пред нас клокочи ориенталския стил на Башчаршия. Надписът под краката ни- Sarajevo- meeting of cultures- излиза съвсем верен.
Благодаря на хазайката за разходката и се отправям към музея на Сребреница. Очакванията ми не са високи- поредния музей, в който изложбата ще представя своите жители като жертви, а тези на другите воюващи страни като агресори. Но още от входа ми става ясно, че определено съм сбъркал.
Посрещат ме портретите на хилядите избити мъже и момчета. Зад стената забелязвам, че има две компютърни станции. На тях седят мъж и жена и поглеждайки към екрана ми се струва, че играят на Couterstrike. Само дето когато аз сядам да поиграя разбирам, че това всъщност е детайлна възстановка на събитията довели до масовите гробове в Сребреница. Следващата зала е изпълнена с фотографии от бежански лагери, от които лъха цялата безнадеждност на бошняците прокудени от родните места. В далечния край на залата са изложени оригинални плакати на трио Сараево- тримата местни художници използвали световно известни марки, реклами и заглавия, които преработват в местния контекст на обсадата на Сараево.
В средата на залата са спуснати два екрана, върху които постоянно вървят късометражни филми. „Десет минути“ проследява съдбата на едно босненско семейство в десет минути, през които се прожектира и развитието на поръчката на един китаец в малко италианско фотостудио. „Мис Босна“ е друг документален филм за това как жителите на Сараево се опитват да запазят разума си всред ужаса и терора на войната. Филмът проследява живота на група босненски деца и подрастващи, които посрещат несгодите с усмивка. На изхода на музея ме изпращат две мултимедийни станции, от които научавам за ужасяващите събития в Сребреница от личните свидетелства на роднини на изчезналите.
Отнема ми време да се свестя, когато излизам на улицата. И въпреки часовете прекарани в опознаване на най-малките детайли на войната, обяснение за тези безумни събития все още нямам. Явно всички хора могат да бъдат ангели и демони. Според зависи.
За вечеря имам резервация в един от най-престижните ресторанти в новата част на града- Кибе. Спокойно се изкачвам по един от северните сараевски хълмове и предъвквам информацията от музея.
В ресторанта храната пристига много бързо- бамя с месо и клепи (босненски равиоли с кайма). На вкус е добра, но от трети опит не успявам да се убедя в босненската кухня. Не помага нито приятната музика нито страхотната гледка към смрачаващото се Сараево.
Всичката натрупана кулинарна липса, обаче, се компенсира от алкохолната корнукопия и приятната еклектична атмосфера в кръчмата „Златната рибка“. Обстановката е сбирщайн от антикварни и съвременни предмети- телефони със слушалка, радиа, телевизори с киноскопи, дори истински аквариум със златна рибка. Основната атракция обаче си остават двете чашлета домашна крушова ракия и домашна вишновка.
Третият ден в Сараево започва в най-известната бурегчийница в града- Босна. Бурек на югославянски ще рече баница. За разлика от нашата, съседите ни я пълнят с много други съставки освен сирене като например кайма, картофи, спанак. На пълен стомах минавам през историческия музей в Сараево, където са запазени много артефакти от обсадата като например печки, котлони, консерви. Дори в един от ъглите е възстановена традиционна кухня.
Олимпийският комплекс Зетра, който е ремонтиран след бомбардировките, помещава спомените на града от най-голямата му гордост- домакинството на зимната олимпиада от 1984. Обед в иначе непретенциозната чевапчийница Жельо (кръстена на единия от двата сараевски футболни гранда- Железничар) се оказва неочаквано добро вкусово изживяване. Срещу скромната равностойност на осем лева получавам порция от петнадесет кебапчета, топка каймак (нещо средно между масло и сметана), много лук и топъл хляб.
Късният следобед отново минава в разглеждане на музея на Сребреница. Вечерям в ресторант To be- or not to be, наименуван на един от плакатите на трио Сараево. Втората част от израза закачливо е зачертана. Но в храната за поред път няма нищо специално. Нито спагетите са вкусни нито черния ориз с калмари се нрави на небцето. Отново намирам компенсация в Златната рибка в чашка домашна дюлева и втора с орехов ликьор.
На сутринта се лутам до Требевич, където олимпийския улей по бобслей ме чака в цялата си прелест. Или липса на такава. Зависи от гледната точка. Бетоненият улей е покрит с графити и мъх, на места зеят пропасти, където конструкцията се е срутила. За сметка на това е пълно с туристи.
Пътят от Сараево до Мостар се спуска по поречието на тюркоазено-зелената река Неретва, която сякаш води началото си от някой ледник. От двете и страни на стража стоят голи, високи зъбери.
В Мостар, за разлика от Сараево, има много повече сгради, които са оставени неремонтирани от войната. Първата от тях се издига точно до реката и се нарича кулата на снайперистите. Днес тя е покрита с футуристични графити. От този бехемот се минава по алеята на снайперистите (бившата фронтова линия) и се стига до историческия център, сега задушен от туристи.
Старият мост наистина свързва двата бряга с красивата си и симетрична гърбица. Но. Но по него се движат толкова много хора и плочките са така хлъзгави, че бързам да се отдалеча колкото е възможно по-бързо. Избягвам да се спирам по сергиите на старата чаршия и вместо това се запътвам към по-малкия мост, незнайно защо наречен кривия.
И двата моста са разрушени през деветдесетте години на миналия век. Големият (старият) се срутва от снаряди, а малкият (кривият) пада довършен от наводнения, които подкопават наранената му по време на войната основа.
Привечер успявам да зърна една от основните местни атракции- плувец, който скача от стария мост, изпълнява акробатична стойка (ръце разперени като Исус на кръста и крака свити в коленете) и цопва в ледените води на Неретва.
Вечерям бухти, гъби и пилешка супа. На път за квартирата ми прави впечатление, че хората тук изглеждат по-добре отколкото тези в Сараево. От една страна нямат това страшно счупване в погледа. От друга, са по светли като кожа и коса и по-усмихнати. Но пък нямат този мистичен ураган, който вилнее в погледите на сараевчани.
Следващият ден започва с лутане из улиците на мюсюлманската страна на Мостар. Главната Маршала Тита е в ремонт. Местното правителство е доминирано от хървати, които решават коя къща и коя улица да се поправи. Ето защо не се учудвам, че в мюсюлманската част на Мостар разрушенията са много по-осезаеми.
Отправям се към Благай- малко село в покрайнините на Мостар известно със своя дервишки манастир наречен Благай Текия. През средновековието светилището е основано като богомилска обител, но след превземането от Турция става суфистки храм. Сградата се е сгушила под величествените скали на хълма, които са се навели напред и са я обгърнали в каменната си прегръдка. Пред манастира, като по чудо изпод скалите извират бистрите води на река Буна. Петдесетина метра надолу по течението бучи водопад във формата на конска подкова. Изкачвам се на една от терасите на манастира и спокойно наблюдавам екипа от босненски катерачи и водолази, които се готвят да изследват реката и скалите над нея.
За да вляза в манастира се препасвам с шамия, която покрива голите ми крака и ръце. Стаите са малки, спретнати и все още се използват за дервишки молитви и танци. На излизане сядам да почина в двора на манастира с изглед към реката. Похапвам сладък кадаиф, попит с божествен сироп, но все пак хрупкав на повърхността и поръсен с пресен шамфъстък. Толкова ми е вкусни, че решавам да опитам и местния специалитет- печена ябълка с мед и орехи.
Но и тук тълпи от хора пъплят навсякъде. На всеки метър, във всяка стая се сблъсквам с някого. Това за мен убива чувството за красота и святост и чупи връзката с бога.
От Благай се отправям към Кравице, където ме очаква страхотно природно чудо. Но преди това забелязвам, че всички пътни знаци, които в цяла Босна са и на латинеца и на кирилица, тук са зачертани на кирилица с черен спрей. За сетен път осъзнавам, че тук войната не е приключила, тя е все още жива по мостовете, улиците, къщите и азбуките.
На входа на природния феномен ме информират, че мога да платя в хърватски крони, евро или конвертибилни марки. Служителите остават много разочаровани, когато научават, че ще платя в последната валута.
Абстрахирам се от тази поредна проява на разделение в местното общество. Вместо това се отправям към водопадите. На пръв поглед ми приличат на умален модел на Ниагара. Пет-шест водопада образуват формата на копито. От тях се сипе бялата пяна на реката, а вирът отдолу е всъщност огромния басейн на плаж (за разлика от Ниагара, където човекът поне все още има благоприличието да не стъпва във водата). Брегът е осеян с капанчета. За пръв път след Слънчев Бряг посещавам курорт, където няма място да си постелеш кърпата на земята.
Обядвам посредствена порция чевапи (в сравнение със сараевските) и айвар (лютеница от чушки). Наемам си каяк за половин час и с него обикалям няколко стотин метра нагоре и надолу по течението. Настроен за приключения повтарям примера на група местни и се катеря по едно дърво, от чийто връх с удоволствие се мятам във водата.
На излизане забелязвам знаци, че практикуването на религиозни обреди на плажа е забранено (най-вероятно заради десетките туристи от близкия изток).
По пътя обратно към Мостар се отбивам в малкото крайпътно селце Поучитель кацнало по чукарите над един завой на река Неретва. Запазена е крепостта, джамията и много малки традиционни къщички. Освежавам се с домашен сок от хвойна и сушени смокини.
В Мостар вечерям на кривия мост. Поръчвам бухти със сирена и сушено телешко. Без да съзнавам си поръчвам степче за пиене. Не мога да повярвам, когато сервитьорът ми носи бутилка студена вода, празна стъклена чаша и пакетче степ на прах. Но нямам много време да се мая. Сервитьорът ми прави забележка, че съм поръчал прекалено малко и ме гледа ядосано през цялата вечеря. Почти изригва, когато не успявам да довърша половината порция и я поръчвам за вкъщи. С нетърпение напускам ресторанта и се отправям към кръчмата на самия крив мост, където дочувам, че свири музика на живо. Поръчвам си местна пшенична бира Old Bridz и с удоволствие се потапям в музиката на изпълнителите, които редуват кавъри на Тоше Проески и авторски песни.
Сутринта отивам до къщата музей Муслибегович, която е включена в осемте най-добри хотела в света в някаква класация. Както често става с такива класации, моето впечатление е различно. Сградата е стара турска къща на три етажа с малък двор покрит от хасма. На показ за посещение са само стълбищата и общите пространства. Самите стаи са луксозни, но реставрирани в стар османски стил. Хубаво е, но някакси хубаво фалшиво. Не е като хазайката в Мостар, която със своята висока, горда фигура и непринудена усмивка остава задълго в мислите ми. Нищо, че малката стая, която предлага се намира в непретенциозен квартал срещу мюсюлманското гробище. Тук се чувствам по-уютно от Муслибеговия палат, откъдето ме изпращат с констатацията, че съм румънец. Не си правя труда за поправки.
Купувам няколко малки патрончета с домашна ракия от екзотични плодове за подарък от един уличен търговец и се отправям обратно към Вишшеград. Пътят се вие над голите карстови чукари над Мостар и скоро преминава в Република Српска. Минават часове без да видя населено място. Най-интересното събитие, което се изпречва на моя път е спонтанното събиране на група босненски сърби в една дива местност. На една широка поляна е паркиран военен камион, от който се вее огромно сръбско знаме (може би десетина метра дълго). Не знам за другите хора, но лично мен огромните знамена ме плашат. Като цяло констатирам, че има много повече знамена в Република Српска отколкото в останалата част на Босна.
Пътят продължава през национален парк Сутиеска, където се наслаждавам на красив алпийски пейзаж. Минавам през Фоча, където се надявам да видя нещо интересно, но градът ми изглежда прекалено скучен (поне докато по-късно не разбирам какво се е случвало там през войната). Пътят върви все по брега на река Дрина.
Точно преди Вишеград ми прави впечатление, че градското сметище се изпразва в реката. В продължение на километри се виждат боклуци, които се носят по течението. Това ми напомня как бошняците неистово чистеха коритото на река Миляцка в Сараево от всяка тревичка и всяко боклуче. Сещам се и за българското Черноморие и достигам заключението, че май славяните християни не сме добри стопани на природата.
Във Вишеград отсядам в малко семейно хотелче над града с прекрасна гледка към реката и както се оказва много скоро с прекрасни домакини. Посрещат ме с чаша студена вода и купичка пресни малини набрани в двора. Отново се разхождам по стария мост над Дрина, превърнал описалия го Иво Андрич в легенда. Но странно, след Сараево и Мостар окото ми като че ли се е наситило и сега остава равнодушно към прелестите на Вишеградския мост.
По-късно, съвсем случайно прочитам как хиляди босненци са разстрелвани от моста във водите на река Дрина. Когато източват реката за ремонт на ВЕЦ-а телата на хората изплуват по бреговете като ужасяващи караконджули. Но властите не оставят време за разпознаване и погребване на всички тела, а набързо заливат отново с вода. Така хиляди бошняци остават да вампирясват и да тормозят съвестта на оцелелите им съграждани.
Преминавам на отсрещния бряг и се отправям към единствената друга забележителност в града, която ми е любопитно да посетя- Андричград. Този град всъщност представлява чисто нов квартал построен на мястото, където двете Вишеградски реки се вливат една в друга. Андричград е създаден от Емир Костурица с цел да запази и популяризира сръбската култура. Селището е съставено от десетина сгради- всяка представяща различна епоха и архитектурен стил. Като се тръгне от османската епоха та чак до неокласицизма. На носа се издига малка църква, пред която Петър II Петрович Негош умислено разсъждава над бъдещото на славянския род. Лично за мен този вид строителство е прекалено разнороден, обърква ме и ме зашеметява.
По случайност докато шетам из пешеходните улички на Андричград осъзнавам, че тази вечер е организиран фестивал на виното. На централния площад са разположени десетина маси, от които всеки може да си вземе чаша безплатно вино за дегустация. След няколко опита разбирам, че всички винопроизводители са от района на Крагуйевац. На фона на жужащите хора, засвирва нежна мелодична джаз музика.
Но дегустация и джаз съм виждал на много места. Добре съм запознат колко културни и толерантни изглеждат хората на тези събития. Въпросът е как се държат като се отприщи някой спор.
Най-изискания местен ресторант Моруна отказва да ме нахрани като ми обяснява защо, но на мен не ми става ясно. Вместо това случайно се озовавам в ресторант Круна, където също толкова случайно си поръчвам специалитета на заведението. Сервитьорът предварително ми се извинява, че в ястието няма много месо. Ето защо съм шокиран когато огромно плато с поне килограм месо и още толкова зеленчуци пристига след двадесетина минути. За пореден път се убеждавам, че не са нужни десет звезди от някой пътеводител за туристи, за да ми хареса едно място.
Оказва се, че сервитьорът е редовен посетител в Боровец и голям почитател на България, което допълнително създава приятелска атмосфера. Оставям щедър бакшиш за пръв път откакто съм в Босна и се отправям обратно към хотела.
На другата сутрин тръгвам обратно към България. Пътьом се отбивам през Ужице, Чачак и Крагуйевац, но не намирам нищо, което да остане в спомените ми освен меланхоличното чувство на късен социализъм. В Ниш е друго. Ниш е вълшебен със своята крепост Нишвил, широки булеварди и пешеходни алеи. Вечерям в традиционен сръбски ресторант- ребърца с каймак и пържен хляб с пипер. От там пътят води само назад, за мен напред, към България.
Мисля си по пътя. Какво видях? Какво разбрах?
Единственото общо, което намирам във всички градове е, че главната улица (или една от тях) се казва неизменно Маршал Тито. Явно каквито и непреодолими различия да са създали югославските войни, общото югославско наследство все още е на почит у всички страни.
Прави ми впечатление и, че навсякъде, където отида в Босна има мостове. Десетки, стотици, хиляди. Мостове, които свързват и разделят двата бряга. Мостове, които осмислят съществуването на двата бряга. Мостове, без които брегове няма… Разрушени мостове. Обновени мостове.
И това, което чувствам, но не мога да опиша с думи е, че войната не можеш да я разбереш от разкази или наблюдения. Нея можеш само да я преживееш. Тежко и горко ти един ден наистина да разбираш.