автор: milyovelchev

ПЕТЪР.
Чичо Митко е много добричък! Два часа мъкнахме с него каси, тенджери, тави, кашони до четвъртия етаж на Общинския център. С брат ми имаме рожден ден. Ние сме близнаци, но изобщо не си приличаме. Нито на външен вид, нито по характер.
Брат ми и мама ангажираха Общинския център, защото е широко, удобно, има кухня, хладилници ... а и не е скъпо. Обадих им се по телефона да им кажа, че асансьорът не работи. Пазачът го изключвал вечер, а сега защо закъснява за работа — един Господ знае! Почакахме с чичо, почакахме ... пък той рече: „Който е слаб в главата, трябва да е як в ръцете и краката.” Пазачът дойде когато вече бяхме подредили масите и столовете. Дори и цветя в саксии си носехме. Красота! Само дето на нас с чичо Митко ни трепереха краката и плувахме в пот. Весело си изкарахме после.

ПАВЕЛ.
Чичо Митко е голям глупак! Брат ми и той. Да мъкнат каси и кашони по стълбите, при положение че има асансьор! Да ги бяхте видели! ... Потни, раздърпани... Ние с брат ми сме близнаци, но изобщо не си приличаме. „Моля те, братле — викам му, — иди да помогнеш на чичо, че не ми остана време да си изгладя панталона и ризата!” „Няма проблеми!” — рече и хукна след чичо. „Братле, какво ще кажеш да не пиеш и да караш после колата? Следващият път ще се менкаме.” Съгласи се. Тоя глупак някой ден, като се ожени, жена му ще го върти на малкия си пръст.

ЧИЧО МИТКО.
Казвам се Димитър Несторов, но всички ми викат Чичо Митко. Дори и по-възрастните от мен. На четиридесет и пет години съм, но още съм ерген. Вече и не мисля... Няма за кога. Когато ми беше времето, сестра ми се омъжи и роди близнаците. Трябваше да помагам, че тя записа курсове за квалификация и трябваше да чете за изпити. Със зетя често ги пращаха в командировки и трябваше някой да се грижи за малките. Близнаците отраснаха, започнах да ги водя по кръжоци, тренировки... Както се казва, дните минават бавно, животът бързо отлита! Не се оплаквам. Чувал съм да казват: „Видиш ли добър човек, убий го – да не се мъчи!” Не съм съгласен! Тези грижи осмислиха живота ми и бях щастлив. Сега момчетата живеят при мен. През последните години нещо не съм добре със здравето. Като по-млад бях пощальон и получих разширени вени. Преди десет години напуснах и станах шофьор. От скоро взеха да ме мъчат хемороиди. Сега съм в болнични. Мажа се с едно лекарство, но прочетох в Интернет, че консумацията на варени раци с черупките прави чудеса. Един приятел, рибар, обеща да ме заведе на една река, където със сигурност имало раци, защото водата била чиста. Раците бягали от мръсната вода.
Докато мъкнехме с Петьо... А, забравих да ви кажа, близнаците се казват Петър и Павел. Аз за себе си им викам... Ама това никой не го знае! На никого не съм казвал. Петър е Добрия, Павел — Умния. Та, докато мъкнехме с Петьо (Добрия) кашоните и касите, се сетих за един урок в техникума. Имахме практика и трябваше да се научим как се пълни с разтвор пръскачка „Марица-4”. „Хайде, момчета — викна даскалът — вземайте кофите!” Кофа след кофа ... бая се изпотихме, но напълнихме пръскачката. Запалихме трактора, изпръскахме водата (уж, че е разтвор). „Вие, момчета — каза даскалът, — напълнихте пръскачката, както я пълнят повечето трактористи. Сега вижте как ще я напълня аз!” Мушна маркуча в резервоара, една ръчка ... друга ... и пръскачката сама се напълни. Тя, помпата, можела не само да пръска, но и да смуче! „Който е слаб в главата — чукна се с един пръст по главата даскалът, — трябва да е як в ръцете и краката!” Този урок го запомних за цял живот.
Мислех си да се измъкна малко преди края на тържеството. Болеше ме дупето, та се не траеше, а знаех, че ще ме помолят накрая да помогна. Тъкмо стигнах до вратата и чувам:
— Чичо Митко!
Павел (Умния) се беше изправил с чаша вино в едната ръка и гледаше с блеснали очи към мен.
— Чичо Митко, искам от свое име и от името на цялото ни семейство да ти изкажа най-искрени благодарности. Заслугата за това мило тържество, дами и господа, е изцяло на Чичо Митко. Нямам предвид само фактът, че неговите грижовни ръце подредиха масите, приборите, цветята в тази зала. Няма да повярвате, но на всички прекрасни ястия, които ядохме с вас — панирани чушки с доматен сос, пържени тиквички с кисело мляко, мусака, кьопоолу, пълнени чушки с ориз, сърми с кисело зеле и лозови листа, баници... — той е майсторът. Всичко направи сам. И не само това. Всички знаете, че той ни беше и баща и майка, през всичките години на детство, юношество ... до ден днешен. Нямам думи да изразя огромната си благодарност към този добър човек. Аплодисменти за Чичо Митко!
Всички започнаха да пляскат. Дори някои станаха на крака. Викаха: „Наздраве, Чичо Митко! ... Браво!... Добър човек!”
Върнах се, напълних си една чаша, сложих ръка на сърцето и закимах...

Всички си тръгнаха. Останах сам. Не им позволих да останат да ми помагат. Какъв е проблемът?! Празни бутилки, тенджери, тави... Това не тежи! Ще се справя!
Справих се, но пак по стълбите. Докато измия, почистя, прибера бутилки и посуда...Замъкнах всичко пред асансьора, натиснах копчето, а то само премига! Онзи кретен, пазачът, го беше изключил и си заминал. Не ми се разправяше. Знам как се пълни „Марица-4”. Който е слаб в главата...
Прибрах се не просто изморен, а смазан. Оставих багажа в колата. Нямах сили да го мъкна. Утре! Качих се с асансьора. Живея на шестия етаж. Пред вратата се ослушах. Нищо не чух — сигурно са заспали. Отключих, влязох на пръсти ... и изведнъж холът грейна от светлината на всички лампи. Срещу мен — десетина усмихнати, щастливи, подпийнали, вдигнали чаши и бутилки за поздрав млади хора, в един глас извикаха:
— Изненааадаааааа!