автор: Marta

На Д. Т., поради звездност
Тъй привиквам с човешкото, с долното, с земното
и се уча да бъда стопанка.
Да премитам, забърсвам и да разтребвам.
Да прикърпвам чорапи и сянката.

Свиквам с времето, с това, че съм временна -
като цветето в синя саксия,
дето цъфна внезапно
като изстрел в червено,
прецъфтя
и му клюмна фунията.

Тя - душата е бяла.
Сияе разхвърляна.
Не се туря във ред -
ще изстине.

Звезден прах от комета,
която сме зърнали
преди милиони години.

И небесното никне, посято във земното -
дъжд кометен във тяло от пръст.
Преживява човешки отрязък от време
във копнеж по небето разпръснат.

Преживява. Отрязък. Небе за комета.
Някой горе с опашка помахва и свети