автор: Northerngirl

Колко пъти си повтаря, че трябва да спре. Трябва да спре някоя сутрин, на средата на тротоара и да се огледа. Да прекъсне люлеенето на чантата с лаптопа, съпътстващо леко прегърбената му, но подскоклива походка.
Параболата, която описва черната твърда и гладка кожа, струваща стотици долари, заедно с движението на краката му. Напред, заедно с десния, обратно, заедно с левия. Всяка сутрин той се движи като едно перпетум мобиле по десния тротоар, от спирката към офиса. Разминава се с познати физиономии на хора, които са по различен начин шарени всяка сутрин, а той е винаги един и същ – тъмен, черен, стегнат. Яката на ризата е закопчана и оставя тънка синя линия около врата му, като следа от въжето по врата на обесен. А вратовръзката, единственото различно в него, е като цвете закачено в косата на някое момиче.
Тя е, която го прави различен, за да може дните от седмицата да продължават да се нижат, след тях и месеците, годините, десетилетията ...
Понякога си мисли, че може да затвори очи и да измине този път без да гледа, на изуст. Да излезе от спирката на метрото, да се изкачи по тъмните, сякаш обли от хилядите крака, изкачвали ги от отливането им до сега стълби, да заобиколи седящия в средата на тротоара просещ афроамериканец, с вехта жълта бейзболна шапка и ръкавици, сякаш без пръсти, проядени от милионите минути прекарани в молитва към минувачите и да прескочи канала на втората пряка, където една пълна жена си счупи тока на обувката една сутрин. После да пресече седемте пресечки без да обръща внимание на шофьорите, натискащи нервно клаксоните си всяка сутрин, докто пред очуканите им брони пресичат едни и същи пешеходци, да подмине продавача на „горещи кучета” и неговото куче Чарли, с малките колелца, вместо задни лапички. След това е цветарският магазин, където момичето с многото лунички и кестенява коса всяка сутрин изнася вазата с кали и в един момент, винаги в един и същ момент я изпуска и водата се разлива под краката на преминаващите, прекосява асфалта, като че е река бореща се за своя живот. Внимателно да мине пред магазинчето за кафе, от което се носи аромата на пресни кроасани и капучино с ванилия.
Но накрая, със сигурност ще трябва да си отвори очите, задължително. Защото последния ритуал от тази сутринна разходка е да я погледне. Да я погледне право в очите и тя да му се усмихне, както всяка сутрин от четири години насам.
Тя също не се променя, винаги е там, всяка сутрин. От толкова много години той не е пропускал и един работен ден заради нея. Тя е движещата сила на неговия живот, невидимата енергия, която дава тласък на механизма и го оставя в непрекъснато движение, непрекъснато тиктакане. Като метроном. Тик-так в определеното темпо, всеки ден, в зависимост от нейната усмивка, от нейното настроение, от наситеността на сивото в очите й.
С годините се научи да разговаря с нея, макар и никога да не бяха разменяли дори една дума. Научи се да прочита нетърпеливите и настоятелни молби в очите й. Да се съобразява с искрите, когато е ядосана. Да одобрява или отхвърля безмълвните й коментари за облеклото му, за прическата му, за това дали е напълнял или отслабнал, има ли сенки под очите му от безсънната нощ, прекарана в мисли за нея или излъскани ли са до блясък обувките му, така че тя да може да се огледа в тях докато минава покрай нея.
Много пъти си е мислил да я покани на среща. Иска му се да я види на живо, да я усети. Понякога даже има натрапчиви мисли за нея. Може да я гледа цял ден от прозореца на офиса си. Тя е все там, все така усмихната, все така лъчезарна, вършеща работата си. Безпогрешна. Точна и отмерена, отсечена сякаш.
Мечтае си за семейство с нея, за вила в провинцията, две деца и котарак. Той ще се кара на децата, а тя ще седи безмълвна зад гърба му и той пак ще усеща одобрениено на нейния поглед върху себе си. Ако не на друго, то поне на това да усеща какво му казва се научи. В началото не я чуваше, или не искаше, или не можеше. Пречеше му шумът на колите прехвърчащи зад нея. Пречеше му подсвиркването на момчето, което се опитва да си хване такси, пречеше му ... жуженето от разговорите на хората, смущаващи тяхната среща. После това отмина, научи се да изолира погледа й сред останалия хаос на улицата, научи се да се вкопчва в него, както глух човек се вкопчва в жестовете на събеседника си.
Една сутрин тя му каза, че костюмът му не й харесва, че не отива на нейната рокля, на нейното излъчване. И той го смени, сега винаги бяха в тон. И той самият не знаеше как го прави, но успяваше да познае цвета, с който тя ще е облечена тази сутрин и да нагоди към него вратовръзката си, колана, ръкавелите, кърпичката в джобчето на сакото, шапката или мантото си. Наложи се да си купи нови дрехи, но това беше най-малкото, което може да свърши, за да я направи щастлива.
Колегите му го смятаха за особняк, за отнесен и затворен в себе си ексцентрик. Малко скъперник, малко сноб. Нова чанта, скъпи обувки, сякаш иска да се покаже на някоя мадама. Винаги безупречно изгладена риза, сякаш има кой да се грижи за него. Вратовръзката винаги вързана по някакъв странен начин, никога прекалено скъпа, но винаги крещяща. Малко като човек, на когото не бихте искали да направите снимка, защото има опастност той да не се появи на нея. След проявяването на филма да излезе само едно сиво-синьо петно, сякаш е имало водна пръска на обектива. А кой иска да си намокри фотоапарата само, за да има снимката на някакъв си човек.
Те не можеха да разберат, че той просто е влюбен, обича, обича толкова, че чак го боли. Свива го стомаха, прималява му, върти му се главата, а колената му са като от желатин. И толкова много иска да я покани на среща и да бъде щастлив.
Вчера тя го покани, най-сетне. Минаваше покрай нея и прочете „23 февруари, 19:00 часа, Кафе Льо Милионер, Джейн Баркли”. Не можеше да повярва. Не само, че му бе казала името си, чак сега си даде сметка, че толкова години не го е знаел, ами го покани и на среща. Естествено, че той малчаливо прие. Представи си как ли би звучало името й, ако след него, с малко тире стой неговата фамилия. Толкова бе щастлив, че метрономът отмерваше 150 удара в минута. И тогава се сети, че трябва да й каже своето име, да се представи, иначе не е учтиво. Слезе на улицата, приближи се до нея и каза: „Джон Уилямс”. Усмихна се и се почувства облекчен.
Пет минути по късно линейката летеше по същата тази улица, хората все още минаваха по тротоара, кучето на продавача на „горещи кучета” излая по сирената, калите бяха поръсени с нежни капки вода. Джон лежеше в линейката, а синята следа на врата му сякаш се бе разляла по цялото му лице. Намериха го паднал пред билборда пред офиса му, а на афиша с красиво момиче, което никой не забеляза пишеше: „23 февруари, 19:00 часа, Кафе Льо Милионер, Джейн Баркли”.