автор: strega

тази вечер луната е толкова… съботно смешна
стъпва малко накриво
навярно е скъсала мускул
ако тръгна след нея
кога
и къде ще те срещна
с лунен пясък в небесния храм ти приготвям закуска

още чакам трамвая
а тя ми се хили отгоре
и крещи
и поти се небето
от толкова хълцане
с тънка синя смола
запечатва лицата на двора
и прозира през мен
любовта на зелените вълци

а животът отдавна е толкова… есенно смачкан
и тревата под мен става все по-лилава и мека
как ще стигна до теб с тези къси… накъсани крачки…
сякаш полски гризачи
заспиват
в заскрежените ми подметки

два сатенени спомена подло чегъртат в очите
с дъх на вятър и зима
на петъчен дъжд
и акации
само малкото драконче още пази надежда върху гърдите ми
сякаш чака от мен
да последвам зелените знаци

сякаш горски магьосници тайно нареждат стрелките
сякаш ято напада семейство изгубени сови
и се смеят с цвета на морето
вълците
и отлитат
и разбирам след толкова смях
че светът е отровен

и… оставам в тревата
под камъка
меко-лилава
в този лунен пейзаж
вече няма какво да се случи
не е нужно нито луната…
нито совите
да спасяваш
в този вълчи пейзаж…
само камъкът може да чака
по-вярно
от куче