автор: secret_rose

Колко много любов се изнизва самотна в простора.
Колко стъпки заглъхват, поели след нечия песен.
А добрият грънчар все извайва животи и хора
и провожда с очи нови дни към света ни отнесен.
Аз понякога виждам. Манежът събира копита.
Друг път сляпото, бяло небе къдри весели длани.
Може тази изгубена, топла любов да опитва
някак дъхче по дъхче в сърцата добри да остане?
Може просто да няма къде да се скрие от мрака.
Някой помни ли колко е нежна, прозирна, ранима..
По ронливия зид на душите се спуска и чака
пролет цветна да пукне пред прага на дългите зими.
А понякога спя. И очите се реят напусто
из онези пространства, където освен самотата
има само тъга - тежка, хладна и толкова гъста,
че не смея дори да протегна за помощ ръката си.