автор: yotovava

Потъва селото във здрача.
И пак самотно ще осъмне.
Не пеят брадви на секачи.
И никой троскота не жъне.

Мливарят лунен отминава
над къщиците – без да спира,
разпръснал сребърната плява
из друмищата на Всемира.

Щурците – сенки на ковачи,
със пранги спъват тишината.
... но няма време да се плаче –
нощта и без сълза помята.

Че иде изгревът – бакърен,
и жаба слънцето надува.
В селцето Господ се е върнал –
макар и тежко боледувал.

Оцъклени – в дъжда немеят
под паяжините стъклата.
Дали зад тях души живеят –
между небето и земята?