автор: daro

Препрочитам спомени и мисля,
допускам, че е хубаво да съществувам
в сянката на спомена.
Или в спомена за сянката на лилия.
Сянката…
само тя ни разделяше,
само тя ни свързваше.
На една сянка разстояние,
потъна цял океан от надежди.
Живеехме заедно,
нещо ни притегляше,
нещо необяснимо ни събираше.
За това „нещо“
тогава не се замислих,
че все пак е останало нещо!
А иначе размислях, разсъждавах хубаво.
И с това си останах –
с Пясъчната лилия
между страниците на хербария.
Уханието ѝ е далечен скитник,
потвърдил загниващото ми море
по тялото на мокрия пясък.