Къде си, мое зимно вдъхновение,
със устни бели да целунеш
челото ми, напукано от знание,
че самотата няма да прогониш,
челото ми, от мъдростта навъсено,
че няма със кого да те споделям,
кога съдбата тъй ориса ме
деня на "Аз" и "Всички други" да разделям?
Не искам да съм вечното отсъствие
във думите на всеки влюбен,
нима не се насити твоето разпятие,
та аз да съм поредният осъден?
Нима не стигнаха годините,
които ти дарих със безразличие...
Защо щастлив е само краят в книгите,
които не чета и не обичам?
Какъв бе смисълът на зимите,
освен със теб да минем трудното...
Върни ми смисъла на живите
или си ме прибери в отвъдното.
12.2004