автор: daro

Тегобите стоварени в теглилки
все по-често ни отдалечават
от хоризонта на везните –
за кратко равномерен,
неразместен...

Но идва времето на колебанията –
едното блюдо
бавно се издига,
нарочило си ръста за въздушен,

а другото е натежало и се спуска
до ниво на тихо отрицание.

Висока ли е в низините ни мечтата...
къде е любовта тогава –
зареяна сред сиви облачни полета
или е поела по реките към „не зная“?!

Неизвестното ужасно притеснява,
набъбналите мерни единици
на сметките с излишна маса.

Аз дори не подозирам –
с коя ръка се взема,
с коя ръка се дава...

коя над слънцето въздига
и коя по гръб поваля.

Допускам знанието във всичко,
което ме измъчва и предпазва.

И виждам се безрък на моста –
и все по-мраморен,
и все по-тежък,
застинал като статуя с приведен поглед.

С една последна смелост на очите
да се отпуснат в бързея на времето.

И леко да отплуват в неизвестното.