автор: milyovelchev

(Из „Дядо, разкажи ни”)

Този път дядо Петър не беше в добро настроение. Намусен, малко попригърбен...
— Ох, деца, ще се разваля времето! Болят ме коленете, плешките, кръста... Когато е млад човек, не си пази здравето! Колко пъти, като млад, отида в гората за дърва, нагазя в снега, той се стопи после по дрехите ми, задуха вятър, станат на кора, леденясам... Ама не си тръгвам, бъхтя цял ден! Не си нося и сухи дрехи да се преоблека! Младо, глупаво! Не бива така! Тялото на човек е неговия кон, който го носи през годините, та чак до гроб. Трябва да се пази от студ, от влага, от болести!
— Дядо Петре, ще ти донеса дърва за печката — извика едно от децата.
— Дядо Петре, аз ще ти помета двора!
— Дядо Петре, а пък аз...
Дядо Петър вдигна ръце:
— Чакайте, деца! Чакайте! Не се прави така. Не се прави непоискано добро. Елате! Подсетихте ме нещо. Ще ви разкажа една приказка.
Извади дядо Петър торбата с нахут от долапа, разтла две шепи върху печката, разръчка с дилаф жаравата, сложи една цепеница, седна на миндера до прозореца и започна:

— Имало едно време мъж и жена. Казвали се Драган и Драганка. Млади били още, наскоро се били взели, та си нямали още деца, но грижи — дал Господ. Особено в началото на пролетта, когато природата се събужда за нов живот. Отишъл Драган да оре и бранува нивата, да я подготви за сеитба. Драганка си останала вкъщи, да белоса стените, да изпере чергите. На връщане от нивата, Драган настигнал по пътя свой съселянин. „Добра среща, Нено! Качи се при мен, да не вървиш пеша!”. „Добра стига, Драгане! — отвърнал му другият. — Благодарско, ама не искам. Ще си вървя пешком, да не друса.” Истината била, че Нено се бил напълнил с бълхи. Връщал се от колибата, където преди два-три дни котката му, дето се била окотила, къде ходила по съседни махали и хамбари, върнала се бълхясала и го напълнила с тез гадинки. „Качвай се!” — „Не ща!”, „Качвай се” — „Не ща!”, докато Нено мирясал, качил се на каруцата и след малко Драган взел и той да се почесва. В това време видели на пътя спряла каруца, клюмнала на една страна, натоварена с пълни чували, двама мъже се напъват да извадят счупеното колело. „Аааа, така не се прави — рекъл Драган, — първо трябва да се свали товарът.” Отишъл до чуждата каруца и взел да разтоварва. „Бате, крадат ни!” — викнал единият мъж и докато Драган се усети, измъкнали по една климия от каруцата и започнали да го налагат. Хукнал да бяга Драган, скочил в каруца си... С едната ръка пази главата, с другата мята юздите на коня. Едвам се отървал. Като се съвзел - онзи с бълхите го няма. Не го видял кога и накъде побягнал. „Бреее — рекъл си, — грешно ме мама учеше: „Направи на човек добро, пък той, ако иска, да го хвърли в морето.” Докато се чудил на таз човешка неправда, минал покрай нивата на съседа си, не се стърпял и спрял. „Как може такова нещо?! — помислил си. — Идва време за сеитба, а нивата му тревясала, буренясала. Я да направя аз таз добрина!” Разпрегнал коня, свалил ралото от каруцата и за час-два изорал нивата. Прибрал се вкъщи. Гледай чудо! Видяла жена му, че са го попъплили бълхи по яката, по врата, съблякла го гол на двора, хем да му попари в един казан дрехите, хем него да намаже с газ. „После ще ти налагам синявиците — рекла — с хляб и оцет. Първо да уморим тия паразити.” Ама като свършила газта и чула разказа на мъжа си, не се сдържала и взела да го бие с канчето по главата и да го хока: „Глупак, не те ли е учил баща ти, непоискано добро да не правиш?”. В това време, с гръм и трясък, връхлетял съседът, с една дряновица. Тупа-лупа, тупа-кюта... Не гледал къде удря, на болно ли, на здраво ли. Удрял и нареждал: „Глупак, как можа таз простотия да направиш?! Изметох хамбара, последното жито събрах и посях, барем за семе да имам, кога ожъна. А ти да го изореш!” Бой, бой... Наложило се после да заколят една метилява овца и с прясната кожа да увият бития, че от синявици не можел ни да легне, ни да седне.

Дядо Петър изгледа децата и хитро се усмихна:
— Разбрахте ли?
— Разбрахме, дядо Петре — първа се досети Катето, — ти сам го каза: „Не прави непоискано добро!”.
— Правилно, Кате — усмихна се дядо Петър, погали я по главата и стана да вземе изпечения нахут.
Напълни на децата шепичките с малки златисти зрънца и добави:
— Тази случка има и още една поука: „Всеки човек може да сгреши, но ако е умен, не трябва да повтаря грешката си.”