автор: aureliano

(На Елица, Смисъл и Вдъхновение)

затръшнатите в мен врати
са повече от приливите на океаните
след онзи древен
тътнещ взрив

та чак до сетния изгарящ стон
отронил се от устните на слънцето
умиращо от липса на еклиптика
в мен тегне много мрак
способен съм да затъмня плеядите
във мен клокочат
дремещи вулкани
а мостовете по които съм вървял
са само призраци на овъглени спомени
и паметта ми е бездънен ров
от непростени врагове
от колоси
прекършени от времето и пясък
парещ под клепачите
но днес стихийте утихват в мен
защото осъзнавам
че съм оживял
едва преди 4 300 и 80 луни
когато с побелели устни
се докоснах
до сбръчканато ти носле