автор: ruslina

"Мамо, признай си! Няма Дядо Коледа, нали? Аз съм вече голяма, знам. Нали майките не лъжат - тогава защо ме лъжеш? Признай! Няма Дядо Коледа! Това е лъжа..."
Лъжа? Не знам, малката ми...Аз още вярвам... В живота си човек чува толкова много лъжи, но от всички тази е най-прекрасната!
Твоята вяра ми е нужна. Той ни е нужен. За да има вълшебства, дори когато самите ние ги творим. Или особено тогава...
Още пазя писмата, които му написа. Разкривените печатни букви, защото още не ходеше на училище, несръчните рисунки на елхи и снежни човеци, усмихнатите снежанки с коронки на главите...Оставяхме ги на заскрежения прозорец, за да могат джуджетата, които обикалят нощем и гледат кои деца спят послушно в креватчетата си, да отнесат написаното при Дядо Коледа...Добрият старец, който сбъдва желания...
Аз бях джудже, Снежанка, Дядо Коледа...разказвачът на приказки и всички приказни герои накуп...Благодаря ти, мъничка моя, благодаря ти, че ми позволи да бъда чудотворец, сбъдвач на желания... Прекрасна роля, за която никога не получих и не очаквах лични благодарности и аплодисменти, но наградата - светлината в твоите очи, твоята вяра в доброто и щедростта - тази награда не бих заменила за нищо.
Порастваш, мъничка моя, и от света на приказките и измислиците все повече нагазваш в мътнте води на истинските лъжи. Пак е Коледа - времето на любовта и сбъднатите желания. Ти си практично момиче - искаш дънки, чанта, мобилен телефон...Пресмяташ допустимостта на желанията си и хората, от които можеш да ги получиш. Вече не оставяш писма на прозореца...
Искам да ти подаря нещо, което да бъде с теб през целия ти живот, нещо което никой няма да може да ти отнеме и което ще те свърже с всички хора по света... Подарявам ти Дядо Коледа. Подарявам ти го, защото го имам - него, чудото на любовта и съпричастието, които не правят разлика между хората, нито по цвят на кожата, нито по богатство, нито по красота...Пази този подарък, мъничка моя, пази го като го раздаваш. И един ден ще разбереш - никога не съм те лъгала. Той съществува!