автор: daro

Пусни шапката си на вятъра,
а после измъкни крака си от глината –
и без друго
друг нямаш
(каква безмилостна участ
да останеш без приятел).

Да се издигнеш,
да отлетиш свободно нанякъде;
завистта на злорадите устни
да остане с празна захапка.

„Ето плашилото!“ –
безумният писък от страх,
с който изтриват човека
и драскат по белия му лист,

и начертават проекта
на нейно величество Войната,

докато писмото на „белия гълъб“
обърне завинаги гръб.

Тогава ще си толкова далече,
колкото близки са те –
изтощените от старост покриви,
облечени от поривистия мъх
на вечнозелените си надежди.

Ти връщаш ли се вече?..