автор: apostola

Помъкнал времето на рамо,
вървя по градския асфалт.
Надежда в мен остана само
да чуе някой моя алт.

Дотегнал ми е всеки делник.
Страхувам се от всяка нощ.
Че някой там преяжда с зелник,
а аз сънувам остър нож.

Че всеки делник е умора
за старото сърце във мен.
Отбягвам вече всички хора,
като захвърлен релсов трен.

Но в мене има още пАра
и още съм на самоход.
Надеждата ми е олтара
на моя доблестен живот.

Дано за мене да се чуе
в последния камбанен звън,
кога душата се обуе
и тръгне весела навън...