автор: KBoianov

Казвам се Вениамин, но в душата си оставам Ватьо. Много вода изтече от ония кървави дни, но споменът е пресен, сякаш вчера е било. Защото както вадят зъб с корените, тъй ромеите изтръгваха паметта родова. И тъй извика народът, че земята се разтресе...
х х х

Равно, равно около Плиска, ама се озорихме. Двамата с приятеля ми от детинство Генади се изкачихме на високия хълм, дето беше каменния кръг-преслап.
- Е, ако тъй се задъхваш, нивга няма да настигнеш някоя мома - шегуваше се Генади, макар че рижата му къса коса също да бе изпотена.
Понечих да отговоря, но дочух уговорения сигнал. Между храстите се показа сухата фигура на дългобрад старец с ясенова тояга, който се усмихна широко. До него ситнеше голобрадо момче със шарена торбичка през рамо. Захо му беше името, понеже имаше заешка устна.
Името и прякорът едни, повод за добронамерени закачки.
- Охо, май не съм сколасал пръв! - чу се гръмък глас и после дойде светкавицата – юначната фигура на златокосия Дамян. – Я, а Зайо доприпкал по-бърже! – викна той и стовари десницата си на рамото на момчето.
Съвсем незабелязано пристигна последният – Куле. Както подсказва името му, той бе висок, слаб и смугъл, с дълги мустаци, които обичаше да засуква. Мълчалив беше Куле, ала златно му бе сърцето- нищо, че изглеждаше като че му изяли комата. Той просто кимна и се нареди в кръга.
Учителят Благун застана в средата на кръга, удари с тоягата и огледа изпитателно учениците си. Това сме ние- колобрите, защитниците на древната памет.

х х х

От високото можеше да се види как две двуколки с волове мъкнат големи колони от тъмнозелен мрамор.
- За тронната зала в Преслав са – обясни Сребрин, командир на отряд войни в двореца. Косата му беше къса и посребрена, но годините не бяха оставили отпечатък на стройната му фигура. Само пясъците на времето бяха издълбали лицето му.
- Отстъпник! Не зачита родния дом на дедите, ами седнал друг да строи! – рече Благун, противно на благия си характер и се изплю в прахта.
Не след дълго по пътеката се зададе Ноко – дребно и гологлаво човече. Очите му шареха като невестулка, ала за шпионин става.
- Идат, идат боилите – викна запъхтяно и махаше с ръце Ноко, без да се изкачи повече.
И наистина – от далече се виждаше процесията но боилите и народа – около 300 души. Сърцето ми се сви. Дали ще са достатъчни да вразумим княза, омаян от витиеватите приказки на ромейските свещеници?...

х х х

Дебели и високи се изправяха пред нас стените на Плиска. Здраво са строили дедите ни – кръг в кръга и пак кръг – исполински стражници на владетеля. Сутрин е и вратите на външния град са отворени, влизат и излизат хора, конници и мулета със стока, чува се глъч.
Цялата процесия мина през първия кръг, сподиряна от погледите на местните люде.
Всяка страна на вътрешния град си има врата и по две кули, но боилите избраха южната, церемониална врата. Стражниците надуха рогове и отвориха дебелата дъбова порта- явно тъй им било наредено.
Внезапно се появи отряд войни. Всички бяхме безоръжни и изтръпнахме, но те само отделиха простолюдието и пропуснаха знатните люде в двора на двореца. При все това можеше да се види и чуе всичко, що ставаше на двора, застлан с гладки каменни плочи.
Боилите и техните синове пристъпиха още по-напред, без да ги спират. От двореца се показа сам князът, облечен с бяла власеница и кожена наметка. Докато слизаше по стълбите, на трема се показаха ромейските демони с кръстове в ръце, подложени на неодобрителни възгласи от тълпата.
Зад Борис се наредиха кавхан Петър, ичургу- боила Стазис, багатур Сандоке, жупан Сивин и олг-тарканът Теодор- вече с кръстове на шиите.
- Малко са, може да успеем – прошепна Сребрин.
Генади се ухили, но очите му продължаваха да броят, мърдайки беззвучно устни.
Князът пристъпи още напред и захвърли наметалото си. На гърдите му имаше масивен златен кръст...

х х х

Боилите се поклониха твърде леко за обичайния етикет, което още повече вбеси княза.
- За какво сте ми дошли? Малко ли работа имате по комитатите, да стопанисвате тази земя?
- За туй сме дошли, ювиги хане – каза един набит и мустакат боил, покланяйки се този път по-дълбоко. – Защото ни даде лош закон.
- Ромейските свещеници грабят селата, земи и люде. Не се повинуват на старите наредби.
- По-лошо – като вълци са тръгнали да ловят хорските души и да ги склоняват в ромейската вяра – викна Благун и си проправи път с ясеновата тояга към големците.
- Какво искате? Отвсъде нападат земята болгарска и все им едно едно в устата – езичници! Е, няма да сме езичници повече! Който иска да остане жив – да коленичи и да се прекръсти! Инак ще заиграе меча! – викаше князът извън себе си.
Той вдигна кръста в десницата си, а ромейските свещеници започнаха да пеят нещо.
Комитите Таридин, Курт и Домета коленичиха и се прекръстиха, предизвиквайки голямо объркване. Стражите ги съпроводиха зад княза.
- Опомни се овреме, хане! Дошли сме безоръжни и ако трябва, ще предизвикаме Народен събор тук и веднага по закона на дедите! Не щем предател на стародавния ни род и памет! – викнаха в един глас няколко боили. Придружиха ги и същи възгласи от простолюдието.
- Народен събор! Съд за предателя!
В същия момент от трема излезе най-висшия ни духовник- ичургу-колобърът. Без колебание той застана пред княза.
- В името на Тангра и кръвта на дедите, не предавай корените! – твърдо каза жрецът, застанал достолепно.
- Не ни предавай на ромеите! – викна отчаяно някой от тълпата и всички подехме тоя вик.
- Не ни предавай на ромеите, ювиги хане! Спаси ни!
Князът вдигна дясната си ръка, за да утихне народа.
- Не! – това бе единствената му дума.
Лицето на ичургу-колобърът се разтресе от гняв. Той пристъпи и заплю хана в лицето.
- Ти си по-лош от отстъпника Сибин! Не ти трябва Народен събор, ти сам отстъпи от онова, що е кан на болгарите.
Борис пребледня. Пръстите му хванаха меча, но трепереха и не можеше да го извади и посече този свят човек. Обърна се мълком, изкачи стълбите и застана до придворните, давайки знак.
- Сечете!




х х х

Ичургу-колобърът посрещна смъртта прав, без да трепне. Строполи се като величав дъб и тътенът отекна в сърцата ни. Падна след него и Благун, Учителят.
Някои коленичиха и приеха кръста в последния момент. Тъй стори и Ноко. Не му стигна това, ами и нас посочи, макар да бяхме зад стражите, заедно с простолюдието.
- Дръжте ги! Тия са от колобрите!- сочи с пръст предателя.
По-далече видях Дамян, надвесен над тялото на момчето Захо.
- Зайо, зайченце, вдигни се! – изплака той и люлееше тялото.
Стражите го помислиха за предал се и не го закачиха изпървом.
Златокосият великан изрева, счупи врата на един стражник и завъртя трупа му над главата си, покосявайки няколко души. Искаше ми се да извикам, да подкрепя този невиждан юнак, но една стрела го прониза в гърлото. Той падна и се опитваше да стигне до един захвърлен меч. Не можа и затихна.
Мълчаливият Куле се промъкваше напред, сложил шлем на охранник и за такъв го помислиха. Той застана пред Ноко, който тъкмо слагаше верижката с кръста на шията си.
- Това ти е за предателството! – каза Куле и завъртя ножа под лъжичката на змията усойница. После сам се прободе със същия нож.
Като командир на отряд охранници, Сребрин изтласкваше тълпата извън двореца. Бутна ни той с Генади, намигна ни и прошепна.
- Бягайте, дорде е време!
Пищи народът, всички бягат,страхувайки се, че външните порти ще се затворят.
- Тате, тате! – вика някаква девойка, но я изблъскват извън стените.
Изведнъж Генади започна да натежава под ръката ми. Положих го на тревата и разкъсах ризата му. Ясна кръв изтичаше на струйки изпод рамото му, не може да се спре.
- Свърши се! – отвори очи старият ми приятел и се усмихна.- Отивам си щастлив, че бях колобър...
Ако заплачех, нямаше да имам сили да продължа. Чакаше ме стръмната пътека към каменния кръг на Орфей...

х х х

Времето сякаш бе спряло и нищо вече нямаше значение. Това ли бяха сетните ми мигове? Спомените за любимата ми Деница нахлуха в съзнанието ми от далечните земи на Родопа.
- Сполай ти, бате Ватьо- казваше тя, пременена с косичник с пендари. Гласът й трепери като на птичка, а очите й- сини вирове насълзени.- Душата ми е наречена сибила да стана, по въглените да пророкувам, люде да церя и мъж да не докосна. Не мога невеста ти стана.
Тъй ми беше казала Деница, а целувката й друго говореше. Помня я и до днес...
Що ли е станало с нея? Премрежва ми се гледеца...
- Езичница! Анатема! – викаха ромейските свещеници и някои от новопокръстените. Тия последните бяха много старателни, сякаш за един миг забравиха що е болгарин.
Облечена в бяла роба и със венец от цветя, Деница се приготвяше да танцува по въглените.
- Изгорете неверницата! – викаше тълпата.
Девойката се усмихна.
- Вие сте неверници! Ако е същия Бог – няма да изгоря!- извика тя с ясен глас, сякаш неземен глас от устните й излизаше.
Грабна иконата на Богородица и пристъпи в жарта. Людете ахнаха. Тя започна да танцува, обладана от Духа. Всички я гледаха смаяно, дори ромейските свещеници се прекръстиха.
- Господ е връз нея, не закачайте я- рече най-стария от тях.
Тъй остана Деница нестинарката...

х х х

Разстроен от кръвта на най-своите, князът пристъпи в покоите на ичургу-колобъра. Толкова ли не му вярваше народа? Търсейки отговори, той машинално сгъна рулата пергамент, разхвърляни на писалището. Всичи те бяха изписани с непонятни знаци от древни времена.
Борис понечи да хвърли писмената в огъня. Ръцете му трепереха. Не посмя. Целуна това, което бе останало от дедите и го скри в библиотеката...

х х х

Не знам как съм стигнал до свещения каменен кръг. Паднах възнак по средата и отправих молитва към Учителя Орфей за просветление.
И ето че видях Орфей, разпнат на кръст в златната светлина.
Разпната ли е болгарската вяра?
Но лицето във видението се менеше – ту на Орфей, ту на Исуса Христа, а светлината, дето струи от тях – еднаква.
Кой е тоя Бог, дето позволи да се пролее толкова кръв? Или хората го сториха?
Едни и същ ли е?
Кой е Бог?
Едно огромно око ме гледаше от Небесата.
Господи, упокой душите на колобрите!
Защото те загинаха в име на вяра и род!
И ако не си лъжливо ромейско творение , а единосъщия- значи пак за тебе са погинали...

х х х

Казвам се отец Вениамин, но по душа съм Ватьо- последния колобър.
И нека потомците да запомнят чрез тия писмена за гибелта на колобрите, не предали род, вяра и чест.
Амин

По дирите на колобрите: Имената на боилите са автентични. Описанието на Плиска- също. Близо до Плиска наистина е имало каменен кръг, но сега са останали два наклонени камъка.