Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zlatin139
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13931

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 1
Всичко: 430

Онлайн сега:
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2021 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСъвест
раздел: Есета, пътеписи
автор: nickbaizel

Нощта беше тъмна и студена. Дебелият, навалял наскоро сняг се беше покрил с дебела ледена кора.
Небето беше ясно и всичко наоколо беше обляно от меката, но студена светлина на пълната луна. Звездите блестяха по небосклона. Заснежената гора беше тиха, до ушите ми не достигаше никакъв звук. Само дървата тихо пукаха в запаления огън. Бях вървял почти без почивка през целия ден, но не ми се спеше. Къщата ми беше далеч и трябваше да нощувам тук, на поляната сред боровете и тишината. Бях седнал на едно одеяло, а с друго се бях загърнал. Иначе носех дебело, пухено яке, подплатени, зимни панталони, високи ботуши и широкопола шапка. Пушката ми лежеше до мен, близо до снегоходките. По това време на годината вълците се събираха на глутници и, макар и рядко, се беше случвало да нападат самотни пътници.
Замислих се: старият Джон, който живееше на около 15 мили оттук беше отслабнал от боледуването и имаше нужда от калорична храна и витамини. Колко беден и измъчев беше той! Познавах го от 6 години, но нито веднъж не го бях видял да носи на гърба си нещо друго, освен закърпеното, мръсно палто от овча кожа. Сметката му при мен беше може би 200$, но знаех, че той няма да може да я плати. Много пъти му бях казвал, че трябва да отиде в старчески дом.
Но Джим винаги казваше:
-Не, докторе, не искам да преча никому...
Ако се вярваше на слуховете, някога той е бил един от най-богатите хора наоколо. Но с годините загубил почти всичките си пари. Говореше се, че имал деца, дори внуци, но аз не знаех дали това беше истина, ли просто празна клюка. Кой знае...
Мислено се пренесох в бараката на Джим. Тя беше оскъдно обзаведена с маса, два стола и легло. Всичките сковани от необелено, сурово дърво. Нямаше телефон, нито ток, за осветление служеше една стара, опушена газена лампа. През зимата и бараката беше студено, мразовито, неуютно. Неволно направих сравнение с двуетажната къща, в която живеех. По стените висяха картини, на подовете имаше персийски килими, а покрай прозорците се спускаха тъмносини сатенени завеси. Вечер можех да седна в люлеещия се стол до запалената камина, да пия подсладено, греяно вино, да ям сладкиш или да чета книга.
Каква разлика между мен и него, между лекаря на средна възраст и стареца, който изживяваше последните си дни. А в същото време тези двама души много си приличаха, повече, отколкото можеше да се предположи.
Бях също толкова самотен, колкото и Джим. Кога ли бях имал истински приятели? Най-напред в университета(преди медицинското училище направих грешката да уча специалност, която просто не беше за мен): бях трън в очите на декана, но и в очите на много от колегите ми. Защо ли? Защото наричах нещата с истинскте им имена, мислех логично и държах на мнението си. Неволно си спомних за декана-господин Д. Страдащ от подагра вечно намусен старец, готов да се скара на всеки във всеки един момент по незначителен повод. Нито веднъж не го бях видял да се усмихва. Какво ли беше станало с него, а и останалите преподаватели? Предполагам, че повечето отдавна не бяха живи. Какво ли щяха да кажат, ако ме видеха сега? Не бях постигнал успех в хуманитарните науки, но мечтата ми се беше сбъднала-бях уважаван лекар, бях работил и с Морската пехота. И трябваше да съм щастлив и то много. Но не бях. А защо не знаех...
На изток се развиделяваше. Станах, метнах пушката през рамо и взех медицинската си чанта. Тихото потракване на шишета и различните пренадлежности вътре някак стоплиха сърцето ми. По устните ми плъзна усмивка. Тръгнах през гората и скоро запях една песен, която много обичах. В този момент бях изпълнен от истинско щастие....
София, март 1996 година


Публикувано от anonimapokrifoff на 07.10.2016 @ 22:59:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   nickbaizel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.05.2021 год. / 06:16:54 часа

добави твой текст
"Съвест" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Съвест
от Markoni55 на 09.04.2018 @ 21:30:54
(Профил | Изпрати бележка)
Не го приех като есе или пътепис, а като топла човешка история.


Re: Съвест
от nickbaizel на 24.12.2016 @ 20:59:36
(Профил | Изпрати бележка)
Много е добро