автор: argonyk

Животът е просрочил всички дати
в една хралупа време, в шепа мирис.
Дилеми, от които още патя,
кълват на едри хапки моя ирис.

Щурец – под щърбав месец, в черна доба –
лирически мълчи в тревите росни.
Той сам не знае що е гняв и злоба
и нищичко от хората не проси.

Септември слиза по пътеки кози,
наметнал тънък плащ от късно лято
и виждам как в утихналото лозе
искрят зърна, узрели като злато!

Бъчварят здраво обръчите стяга
под сянка на врабче и два комина.
През зимата на всеки се полага –
от бук искрица топла, чаша вино...

Човек – наесен – се смирява, зная!
Подстригва кротко белите си вежди.
От стих той може сам да се извае.
Или – да се удави в сто надежди.