автор: genab

сърцето ми е топка от жарава.
расъдъкът ми - буца лед..
те денонощно се сражават -
разполовена съм на две.

Сърцето дърпа нежни струни,
все жадно за любов и светлина.
Ала когато плаче, ех когато плаче,
над мене есенни слани валят.

Сърцето- работливото юмруче,
за миг не спряло своя ход,
разнаса свойта вис-витапис
до всяка клетчица живот.

Разсъдъкът ми, леден вардиянин,
следи изкъсо моето сърце
от неговата права да не кривне
и пулса му товари към стоте.

Расъдъкът ми, работар несвестен,
усетил ясно своя срив,
разтичал се е като бесен,
в един живот да вмести три.

Обръщам се, а моята пътека
от счупени оръжия блести-
войни във мен ,войни навън ненужни,
злост, лакомия и злини.

Затуй, че съм на"Вие" с Бога
и не зачитам неговата власт,
момченце с чантичката хвърли в гроба,
не взело и час от първия си клас.

Аз моля теб, Всевишната Природа,
вселила в нас любов и бесове,
то запази до моя час последен
жаравата на моето сърце!

А ако изтребиш и вони и злоба,
готова съм да легна и под лед.