Откъс от романа "С а и ри"
Баи след като се представил на владетеля, оставил подпечатаната си диплома на бюрото му. Открил, че образът върху картината на стената, много приличал на този на дядо му. Видял дядо си жив, обут в ботушите, с които някога се обработвала земята. Владетелят побързал да каже, че дядото на Баи бил сред малцината, които притежавали такива ботуши, но дълго след като змиите изчезнали той продължавал да ги носи. Оценките били отлични. Владетелят решил че младежът много бързо ще възвърне десетте златни пари инвестиция, които били вложени за неговото следване. Баи имал идеи. Тъй като бил обиколил доста градове знаел, че рядко се срещат сечива като тези изработени от саирите, а медът който се произвеждал в района веднага свършвал щом се появял по пазара на някой престолен град.
Оттогава владетелят започнал да вижда в двора на всяка къща клада, край кладата наковалня, върху която се работят сечива. Обиколил града три пъти докато прецени, в кой двор ще бъде удобно да се палят огньове. Дори започнал да сънува желязната планина, която била разполовена от острието на божеството в храма. По нея не се виждало нито едно растение или животно, а само хора, които се изкачвали по огнеопорни стълби и режели от желязото, което било меко като пълнежа на вулкан. Хвърляли парчетата върху земята, а те продължавали да тлеят... може би всичките били части от туловището на желязното създание. Виждал улици, стените на къщи, по които били окачени безброй остриета, стрели които били толкова тежки, че можели да бъдат хвърляни само от великан в посоката на залеза, от където обикновено идвали враговете.
Огънят започнал да го преследва нощем, като старица, която първо палила табелката пред общежитието. Жената влизала през прозореца на спалнята и гледала умно рачешките дръжки по вратите. Сякаш искала да изгори и последните, правени някога на светло, амулети срещу безсъние, защото владетелят, когато не можел да заспи си представял, че брои пръстените, върху които били нанизани отделните елементи.
Веднъж владетелят сънувал, че по средата на спалнята му се разгаря огън. Дори негорящите керамични венци, които били спомен на владетелят от един далечен негов роднина, давали такъв пламък, какъвто можели да дадът същите предмети ако са изработени от бяло дърво. Картините, от които по-голямата част се намирали в коридорите и съседните помещения се превърнали в пепел, каквато владетелят бил виждал в изгорелите морски долини. Огънят превърнал документа, с който признавал саирите за равноправни граждани в мастилен конец. Печатът паднал на дъното, при въглените. Чановете също горели, пейките и платната по стените изработени от козина, саксиите, в които все още имало цветя и гайдата, чиито звук можел да накара дори и растенията, да наклонят стеблата си. Коридорът се задръстил от предмети, които били хвърляни в пламъка от същество, чието лице оставало скрито зад купчината бъдеща пепел. Преди да хвърли предметите по средата на спалнята, която през целия ден била заключена, и само вечер се отваряла еднократно, „желаещият” да заличи всяка следа от съществуването на дома, се покатерил върху купчината, и после отново изчезнал между постоянно увеличаващата се маса от дърво, метал и тъкани, пазещи все още характерната миризма на втората държава. Скици на езера, в които никнали бели треви, обръчи от корк и количество мастило, с което можело да се изпише историята на няколко свята започнали да се нажежават. Владетелят решил да напусне леглото си и да потърси помощ. В ръката си стискал китка, голяма колкото дъното на стъклен съд.
Ракът, бил облечен, както някога в зелените си одежди.
От всичко онова образувал клада.