автор: gitchka_gramatikova

С восък залепвам устните ти да не говорят.
Мълчанието кове прозрения,
които нямат нужда от обяснения.

Тамянът е свършил - свещите догарят
бавно и мъчително като очите ми,
потънали в дълбоката черна бездна на миналия ден.
Навън луната е в строго монашеско расо
с прогорели краища
като тежко клетвено писмо -
нашето писмо, с което се клехме и пред Господ,
че любовта ни ще надживее
онзи миг, във който ще се отречем един от друг -
във години, сякаш неживяни,
във време, извън нас.

Душата ми,
клето превита пред олтара на грешките,
ридае тихо с горчиви сълзи.
Там се оглеждат
старите съсухрени силуети на бабички,
нареждащи заупокойна молитва.
Иконостасът и картините по стените
тягостно мълчат във величието си -
с нож да го режеш това проточващо се
уединение на съда за размера на присъдите ни,
а студът сковава и най-малката искрица
за изкупление.

В църквата ми е тясно и пусто -
и все повече ми тежи кръстът.