автор: FluBalu

И времето не помни, затова
ти пиша. Да не би да ме забравиш.
Душата залинява без слова,
в които да усети, че е равна.

Сънувам, че садиш поле от дъжд
и в капките отглеждаш теменуги.
А аз поисках всичко наведнъж,
но всичко що дари ми беше друго.

И думите, прозрачни от сълзи,
и песните, приличащи на рани.
Въжето, дето в мрака ми виси,
над люлката, в която съм люляна.

И изгрева на мокрите пера,
и слънцето на зимните ботуши.
Дръвчетата – пораснала гора,
в която тишината още слушам.

И някъде, на края на света,
когато ме посрещнеш, ще попитам:
— Познала ли съм вече любовта,
щом мога да я пусна да отлитне?!

Цвета Иванова