автор: ambrouse

Застанал на върха на един нисък хълм, Андрю Хайнс притисна слушалката на комуникационното устройство плътно към ухото си и трескаво занатиска копчето, чрез което се осъществяваше връзка с настоящето. От сутринта поне десет пъти бе опитвал да се свърже, но не бе успял, може би заради гъстата растителност – във всички посоки се простираха вековни дъбови гори. Защо ли не се бе сетил по-рано да се качи на хълм? Дали вината не бе в глада?

– Ричард, върни ни веднага! – извика Андрю без да си дава сметка, че може да привлече вниманието на хищници.
– Какво става, Анди? – попита Ричард – координаторът на проекта.
– Умираме от глад, това става. Върни ни веднага.
– Как така умирате от глад? При пристигането ви там, засякохме стадо зубри. Само на два километра бяха от вас.
– Преди да успеем да ги приближим се разбягаха. Явно се плашат от хора.
– Нормално е да се плашат, рядко виждат хора. Най-близката група неандерталци живее на петдесет километра от вас. Добре де, опитайте се да ударите нещо друго!
– Човече, всичко живо бяга от нас като от чума. Подушват ни отдалеч. А и с обикновен лък не е лесно. Защо ли не си взех пушката!
– Знаеш, че е забранено да се носи огнестрелно оръжие в далечното минало.
– Добре де, няма значение, върни ни! Дороти отново я стегна язвата, от глад. Повръща непрекъснато горката.
Дороти, която седеше наблизо, закима отривисто, кокорейки уплашено сините си очи.
– Мога да ви върна най-рано след два дена, Анди, настройките и самата апаратура не позволяват друго. Ще се наложи да потърпите.
– Мамка му! Ти май не разбираш колко сме го закъсали?
– Няма начин да умрете от глад, повярвай ми. Опитайте се да намерите ядливи корени и грудки.
– Вече търсихме, нищо няма.
– Търсете още! – каза Ричард и прекъсна връзката.
– Ах, защо ни трябваше да излизаме на такава екскурзия! – проплака Дороти и бавно се изправи на крака, потърквайки с длан празния си корем.
– Дороти, не започвай пак. Нали идеята да половуваме и да похапнем екологично чиста храна, каквато са яли неандерталците, бе твоя?
– Да, моя беше, но ти твърдеше, че можеш да стреляш добре с лък.
Андрю си замълча. Няколко часа по рано не бе успял да уцели огромен хилядакилограмов зубър от петдесет метра. Чувстваше се виновен пред жена си.
Дороти скръсти ръце на гърдите си и поклати разочаровано глава.
– Няма страшно – каза Анди и заслиза надолу по хълма.
– Цялата ти работа е такава, некадърник! – рече Дороти и последва мъжа си, който този път я изгледа злобно през рамо.
Намериха няколко грудки и си ги поделиха. Но гладът им сякаш се засили още повече. Анди пусна две стрели по един заек, но не улучи. Наистина не се справяше добре с лъка.
Бяха изморени от дългото обикаляне в търсене на храна. Сигурно от сутринта бяха изминали над двайсет километра.
– Добре, че поне хищниците не проявяват интерес към крехкото ни месце – подметна с насилено шеговит тон Дороти.
– Бих дал всичко за една хубава сочна пържола.
– И аз.
Бродиха още няколко часа през девствените гори, но не попаднаха на нищо, върху което Андрю да може да демонстрира мижавите си стрелкови умения. Окапаха съвсем от умора, а и слънцето залязваше, така че решиха да се приберат в пещерата, която обитаваха от началото на пристигането си. За пореден път щяха да си легнат гладни.
Малко преди слънчевият диск да се шмугне зад далечните хълмове,
Андрю и Дороти чуха пърхане на криле. Един голям лешояд прелетя над главите им и кацна зад близките храсталаци. Минута по-късно видяха какво бе привлякло вниманието му – труп на елен.
Върху трупа бяха накацали десетина лешояда, които трескаво забиваха масивните си клюнове, стръвно откъсвайки парчета плът. Птиците влизаха в кратки схватки помежду си, като си нанасяха жестоки удари по главите и гърбовете. Ребрата не елена вече се бяха оголили, а вътрешностите му бяха разпилени из цялата поляна.
– Можем да се опитаме да отмъкнем нещо – каза Андрю и погледна жена си.
– Няма да ям умряло животно – отвърна Дороти и се изплю погнусено.
– Това не е умряло много отдавна. Дори мухи не са се събрали още.
– Какво значение има…
– Отивам!
Андрю взе една пръчка от земята, размаха я над главата си и се развика. Лешоядите не се трогнаха особено. Продължаваха да се хранят.
Андрю се приближи и развъртя пръчката. Част от лешоядите отскочиха настрани, като нададоха грозни грачещи звуци. Обаче като че ли бяха готови да отстояват правото си върху плячката.
– Анди, пази се, може да те клъвнат! – провикна се Дороти, която стоеше на безопасно разстояние и кършеше нервно ръце.
С риск да получи жестока рана, Андрю си проправи път напред с помощта на пръчката. Успя да докопа едно откъснато от лешоядите парче месо, но бе принуден да отстъпи, защото от небето връхлитаха още птици. Не можеше да направи нищо повече, рискът бе твърде голям.
– И това е нещо – рече Дороти, докато душеше къса месо. – Не мирише на мърша!
– Няма проблеми, еленът е умрял най-много преди час.
– Значи няма опасност да се натровим?
– Естествено, а и огънят ще го пречисти.
– Боже, не съм и предполагала, че някога ще ми се наложи да ям мърша! – възкликна Дороти и прибра месото в торбата си.
Стигнаха до пещерата малко след залез слънце. Андрю направи театрален жест и каза:
– Уважаема госпожо, заповядайте в ресторант „Неандерталец”.
– Не се прави на интересен. Дърва има ли?
– Събрах рано сутринта, ти още спеше тогава.
– Добре. Направи шиш, аз ще запаля огъня.
Десетина минути по-късно месото цвърчеше над импровизираното огнище, изпускайки божествена миризма. Вперили гладни погледи в него, те преглъщаха насъбралата се в устите им слюнка. Едва го дочакаха да се изпече.
Дороти раздели с ножа си месото на две части и даде едната на Андрю. Започнаха да се хранят. Тогава Андрю разбра, че кокалът е останал при него.
– Скъпа, всичките кости са в моята порция!
– И без това трябва да отслабнеш. Яж там и не мрънкай.
– Не е честно!
– А честно ли е да ме лъжеш, че можеш да стреляш с лък?
– Виж какво…
– Скъпи, недей да спориш с мен, безсмислено е. Виновен си, това е. прояви джентълменство поне веднъж. Леле, това е най-вкусното нещо, което съм яла някога!
Дороти се наяде добре, дори си оригна, а Андрю остана с полупразен стомах. И с чувството, че е прецакан.
Докато огризваше за пореден път кокала си, гледайки с ненавист как благоверната му съпруга спи блажено, Андрю чу тежки стъпки. На входа на пещерата се появи прегърбената фигура на неандерталец. Човекът издаде тих гърлен звук и размърда масивната си долна челюст, после внимателно остави на земята убитата сърна, която носеше. Чак тогава Андрю се сети да посегне към лъка. Откъде ли се бе взел този? Та нали му бяха казали, че в радиус от петдесет километра няма никакви неандерталци.
Неандерталецът вдигна ръка и приседна, личеше си, че иска да покаже, че няма агресивни намерения. Андрю остави лъка, но стисна здраво дръжката на ножа си. А Дороти продължаваше да спи като заклана.
Неандерталецът побутна сърната напред и посочи Дороти с пръст. Андрю само бърчеше вежди и го гледаше подозрително. Чудеше как ли ще реагира жена му, ако изведнъж се събуди. Неандерталецът продължи да сочи ту към сърната, ту към Дороти, като тръскаше нетърпеливо грозната си глава. Най-накрая Андрю схвана.
– Искаш да търгуваме значи?
Неандерталецът попипа слабините си и се ухили глуповато.
Андрю се позамисли, после стана, взе сърната и я придърпа до огъня. Без изобщо да се церемони, неандерталецът хвана жена му за косата и я завлече навън. Дороти бе толкова сънена, че в първия момент дори не се сети да вика за помощ, после обаче гласът й се отприщи в серия от вопли и заля цялата околност.
Тогава Андрю се зачуди дали неандерталецът изобщо има намерение да му върне жената. Не се чуди дълго, защото го чакаше работа. Смяташе да си приготви огромна пържола. Започна да реже бута на сърната.
Петнайсет минути по-късно, при първата хапка, възкликна:
– Да, добра сделка направих!