автор: ma_gi

Послушай тишината как говори
и с капката
дълбае вечността,
а вятърът,
с утихналия порив
докосва камъка,
смирен от пепелта…

Огнището
с притихналото слово
забравило е врящото гърне
и кротко мърка
с гаснещия огън,
поел дъха
на спящото дете…

Луната
е усмивката небесна
и нежно гали топлата земя
и сякаш с нежни устни
тихо шепне
за приказните пазви
на съня…

И двете
още дълго ще говорят
без думи –
като старчески очи,
в които са се спотаили спомени
и тихата тъга
мълчи…
Почти.

И аз мълча.
и с измълчани думи
рисувам белега във твоите очи.
Понякога
със него ще дочуваш
и мен,
и тишината
да мълчим…