автор: poisened

Очите ти. Изпрани сякаш като дрехи на мъртвец са:
в тихата вода на сълзите от дяволското корито-удавени,
в тишината на нощта прострени и в тъма изсъхнали….
Очите ти. По-мътни от стъпките на смъртта се приближават и ме гледат. Мълчат. Още веднъж мълчат.
Очите ти. По пръстта между гробовете на любовта ти останали, се извръщат днес молещи за пристан на мечти и вдъхновения…. Никоя земя не може да ме погребе, никъде в тази безпътна вселена, тъй както очите ти гаснат пред кладата на своята вечна нощ, и се ражда в тях безсилието ми да изтъгувам себе си…. и ако сега затварям очите си, то е за да гледам спомените си на тъмно… Измамно тъмно е. Измамно тихо е.
Скоро мракът погълна невинността и съвършенството на паяжината, но не се засити и погледна към Луната. Глътна я. Приседна на гърлото му, но последва затишие и гръмотевици насилиха небето. Настъпи невъзможен сън.
Това беше. Мъртви са. Очите ти. Сега ме виждаш по-добре, нали? Знаеш, че всеки път когато те държа в ръцете си всъщност пръгръщам себе си..
Влажно е. Сигурно плачеш в някой свят…. но, нямам с какво да те утеша… Аз нямам пари, наследство и богатства. Моят живот е просто една любовна история.