Ще си тръгнеш, когато луната увисне –
на самотните влюбени тъжният герб.
После дълго перото в мастило ще кисна,
не намерил най-топлите думи за теб.
В тишината ще сричам остатъка ласки –
ненаписани рими в любовен сонет,
неописана нежност в легендите градски –
щом от мене си тръгнеш в дванайсет без пет.
Ще дими в пепелника поредна цигара.
Ти ще крачиш към своя домашен уют.
Може би ще те срещне с усмивка пекарят,
който всеки в квартала го смята за луд.
Не дочакал петли да пропеят, ще легна
(че петлите са само метафора тук).
Вероятно – по навик – ръце ще протегна.
Ти ще бъдеш, обаче, в ръцете на друг.
И така – до поредната вечер, в която
ще си тръгнеш от мене в дванайсет без пет –
най-красивият спомен за циганско лято
на един остаряващ и скучен поет.