Разказът е писан повече от 20 години по спомени на участници в събитията.В българската литературна топонимия с. Бабчор, Егейска Македония, е мястото, където цар Самуил скрива бременната си любовница Боряна в едноименния роман на Д. Талев. На места е използван фонетичен запис, за да се предаде автентичният изговор.
Част Първа
На баща ми, който издъхна под снимката на селото.
- 1 -
Орехът расте в църковния двор, настрана от селото. На години е
столетник и върхът му почти достига височината на селската камбанария. Като
всички старци и той се е примирил с неразборията в света- дом ще се зачерни,
добитък ще погине, жито ще изгори. Така е уреден живота на селяните от
селцето пръснало се по планинския склон. Къщите са каменни, двукатни.
Нивята са разчертали околните баири, но земята не ражда.По- бедните отиват
на гурбет в Америка или в Австралия.
Наоколо планини- Вичи2, Грамос Висо, Рудината, Манковец,Камено...
Наглед естествена защита срещу трусовете в големия свят. Но нещата често
губят своята естественост, когато замирише на барут.
- 2 –
1942 г. Война, окупация и глад.
Хлябът се меси със зелева чорба. Брашното се разменя срещу злато.
Зората и просяците тръгват заедно.
Хляб! Очите на гладните деца са големи. Бледи юмручета удрят по
портата.
Вдовицата гледа горящата борина. Въглен е сърцето й. Просяци
заклаха мъжа й заради вола. До новата реколта има месец време и комат хляб.
Жената се вглежда в своите деца. После отчупва от хляба, натрошава го на
залъци и се показва на портата:
- На, яжте, за Бог да прости!
Денят си тръгва прегърбен като старец.
В далечината дядото едвам крета под наръча рошки. Гарваница е
проклето място. Път, а под него пропаст. Присяда да почине. Бърше
потта.
Синовете се запиляха по Австралия, бабата умря. Жив у зема не се влиза.
Изстрел...
Старецът бавно поляга на една страна. Пътят и небето се изкривяват.
Отгоре се свличат няколко камъка. Войник. Наднича. По лицето-
досада. Сбъркал е. Този не е андарт. Спуска се по сипея към пътя. Блъсва
тялото в пропастта. Там селяните хвърлят побеснелите кучета.
Горе в селото децата са обърнали по гръб една костенурка- да се
моли за дъжд. Изстрелът ги стряска.
Костенурката се моли за дъжд.
- 3 -
1947г., Клета, Вичи.
Четиридесет жени се притискат под скалата, надвесена над реката.
Една от тях все още стиска полепнал с пръст картоф от нивата. Никой не плаче.
Краката им стоят в ледената вода цяла нощ. Чкор студени. Андартите са на
брега над тях, войската е на отсрещния бряг. Жените виждат в тъмното срещу
себе си дулата на картечниците. Огнени броеници. Всяко оловно зърно
отброява последния дъх. Всеки си втълпява до подлудяване- куршумът не е за
мен.
Куршумите рекушират в камъка. Камъкът не е сял, не е раждал дете,
не е палил огнище. Цял живот живееш с камък на сърцето, а когато умреш, пак
камък слагат на главата ти. Куршумът не е за мен.
Андартите се оттеглят незабелязано от височината на вододела.
Войниците продължават стрелбата в мрака. Една бяла забрадка трепти отчаяно,
вдигната на прът върху камъка.
На вододела зората се заклещва в клоните на буките.
По тях се полюшват одрани овце...
- 4 –
Самолети!
Небето вибрира! Смазващият рев на моторите- това е гласът на
небето през 1947. Вместо птици- рояци бомби.
Бомбите не свиват гнезда.
Долу, в крайнините на селото, на разклона, две момичета хукват към
най близкия храст. Трендафил. Убожданията не се усещат- страхът е упойка.
Трендафилът цъфти. Накичил се, потънал в цвят целият.Експлозиите
го заливат с прах, заблудено парче откъсва току- що напъпила роза. Една бомба
стига да бликне като фонтан от майски рози и кръв.
- 5 -
Самолети!
1947г., западната част на Вичи.
Маранята изкачва трите стъпала на планината- накланя клоните на
буките върху Средно бърдо, поляга върху ливадите на Баскар, нажежава
каменистата пустош на Клета. Отвъд още един зелен пояс опасва снагата на
планината, а по- нататък отново пустош и скали до върха и небето.
Небето. Появил се е самолет. Изпуска облак газ.
Пелена от фосфор се разстила върху гората.
Няколко запалителни бомби.
Птиците се превръщат в малки факли. Фиданките лумват. Гори
гората! Гори тревата! Лятото гори!
Хората в блиндажите са оцелели. Стрелят.
На залез слънце голата равнина между Вичи и по- ниската планина
Манковец е покрита с трупове. Санитари събират мъртвите на могили.
Враговете и своите изгарят в общата клада.
Труповете са опасни за живите.
- 6 -
Самолети!
Малимади, 1948г.
Нощта пристъпва върху тлеещия залез. Като нестинарка. Мирише на
кръв. Краката парят от умора и потъват в телата на мъртвите. Санитарките,
девойки на 15- 18 години, прибират ранените. Не мислете, че тези девойки са
неопитни. Те знаят.
Знаят, че когато човек изгори, може да се познае какъв е бил,
мъж или жена. Овъглената фигура се запазва. Странна черна рисунка. Докато
не я настъпиш случайно.
Знаят, че кракът на пилота от избухналия самолет прилича на къс
печено. Подритваш го. Отдавна не си ял месо.
Знаят, че когато в краката ти шуми вода, раненият се изхлузва от
коня, пада, жадно пие и умира до извора. И в бълнуването си те
нарича "мамо".
Знаят, че някоя нощ може да се върнеш в родното село и да
полудееш от тишината.
Знаят, че когато бомбата избухне наблизо, можеш да оглушееш за
цял живот.
Знаят, че майките...
Изстрели! Сражението на Малимади продължава.
- 7 -
Самолети!
Август 1948г.
Самолетите се връщат.
За безопасност селяните са евакуирани в Албания.
Селото е пусто, но то съществува. Съществува във воя на едно
побесняло куче, което се скита из улиците. Гледа с очите на една сляпа, слуша
с ушите на един глух, крета с нозете на още двамина грохнали старци. Те
остават в селото.
Когато самолетите си отиват, съществува само миналото. И орехът.
Орехър расте в църковния двор, настрана от развалините. В междуредието на
историята. Оцелелите стени рухват- година след година, камък по камък.
Там, в междуредието на историята, в отломките от съдби и души на
неизвестни, гонени и ненужни, там някъде е зарито и покълва семето на куража
да започнеш живота си отначало. Да построиш дом отново, без да
почерниш чуждия, да отгледаш деца и да се радваш на чуждите, да завъдиш
добитък отново, без да посегнеш на чуждия, пак да садиш жито и да не палиш
чуждото. Да простиш, без да забравиш, и да заобичаш живота повторно.
- 8 -
Август, 1980г.
В небето се вие ято отлитащи лястовици. Врабците се къпят в пясъка
и кацат върху спрялата кола с чуждестранен номер. Натежала кътица се
отронва от клоните на младия орех, който расте на завоя, и се удря в покрива
на колата.
Селяните са на полето, дворовете мълча. Само чешмата на площадчето говори непрекъснато. Иззад близкия плет наднича престарял поп във вехто расо. Спрялата пред него старица се прекръства и прекосява пътя. Глух тътен в далечината. Питам:
- Какво се белее горе в планината?
Старицата гледа с избелелите си зеници, после с неохота отговаря:
- Изгубено село...
- Далеко ли е?
- На 3 часа път с муле.
Качва се в колата, за да сочи пътя.
- 9 -
„...Тамо е во селото, откарши ридо. Све во е Краслива. Дур долу во
дупката се Страшлива, а сетне туа е Павлоо гумно. Па таму картули садеме.
Страшлива га орае, со ръж я сеее. Па ся оттуа унъка фатва манастирчето.
Я туа зад ридо е селото. Тоа откарши е Манковец, тоа горното ридче. Тамо е
Вичо, ама не се пули ся от маглата. Я от селото ке о видиш Вичо. Сетне туа
долу , га пулиш падината ? Козяк го веле.Таму майка ти имае нива голема. По
угаре от Манковец , големата плоча е Рудината. Туа под Вичо тронде е Клета.
Сетне туа е малецкото Дервено, я воа планина . Тоа другото ридче от ва стърна, Широката орница а веле. Тамо понъка, деа оди той пато унъка Крамоло фатва. Па туа долу тия нивята , шо се жнати, е манастирчето Свеки Танас. От Свеки Танас повъка едни ливагя, шо се пуле во реката ,тро ливадки, Роските ливагя се. Па горните лозя се повъка така от жнатите нивя. Ваа планина откарши тамо отгоре е Камено. Майка ми таму се продадое на аскеро, коа се отказае.
Чамята се над гробишчата. Во пометник беше, туку се изтури. Турците
шо и утепае дванайсе души селяни, два дедови мои и други, чужи. Я туа и
имае заклано.
Ся вия са гробишчата цели туа удолу. А туа под гробоите са ореите. Я
и каменя. Цел живот живиш со камен на сърцето, а коа ке умриш, па камен ти
клаве на главата.Каменя. Дя да найш гробишча, дя да найш гробови.
Перунигата остана. Све, цели се загинае, само перунигата остана.
Воа е асреде портата , шо влегваме, ямоите са фатени цели. Школьето е унъка. Я и църквата, дя фатва от ва стърна. Ламарините му и извадие цели от
тремоите. Све го изпуштие жервенци, све, нишчо не оставие. Покриено е, туку
па течи. Сака тро майстори. Да не върни да се изтури . Та църквата да остани
едно само спомен. Ама кой? Я ние сиромаси сме, не можиме. Во селото само
язка ода. Стара съм, ми изпаднае зъмбите. Друг ни оди, ни гренди.
Камбаната наша е во Жервени, во Жервени га име зевано. И дойдое
едни астралци еднаж . И ойдое от полнош да а чуке камбаната у Жервени. Ко
се собрае, цело село излегое. Си рекое: шо става?
Кресто на църквата ошче седи. Горе а преправиме.Уздолу гредите са
яки, ама натре капе, сака да и пререде плочите. Много години е така. Ниа тамо
спиеме, на чардако. По две недели седеме, църквината не беше изкопана, беше
убава църквата, много убава. Ся га изкопае. Цел народ търче, пари да баре.
Алтъро е изкопан от люгье, шо барае злато. Над църквата вой костен е товарен.
Отдя излезе вой костен , кой го знае ? Я така и ореите. Ветвите , шо се цели
изсушени , сами отново излегое…
-10 -
Тук растеше орехът. Орехът беше столетник и върхът му почти
достигаше височината на селската камбанария. Един неубит предател го
отсече.
Наоколо млади фиданки. Растат, заличават следите на опожареното
село. Изтръгнаха хората от корена им и на тяхно място посадиха дръвчета.
Остана църквата.
Влизам. Не мирише на тамян, а на мухъл.
Иконите ме гледат стреснато. Мъчат се да си спомнят коя съм.
Нещо изшумолява. Олтарът е в кръв. Прострелян от ловци фазан
трепери в ъгъла. Едно живо същество намерих в селото, и то беше ранено.
Тръгвам към изхода.
Вън блясва светкавица. Гръм.
Най- сетне небето проговори.
Плисва дъжд.
Покривът капе. Сълзи се стичат по лицата на иконите...
Част Втора
- 1 -
Четиримата стояха пред пропастта. Съмваше се. Някой се изсмя зад гърба им. Извърнаха се. В здрача стволовете на боровете, които ограждаха скалната площадка, се преплетоха в заплашителен възел. Като огромен паяк той запълзя към тях. Спря пред картечниците с изстреляни ленти. Загреба с пипалата си купчина празни гилзи. Подхвърли ги ловко. Улови ги и си направи от тях око. Окото се вторачи в четиримата. Отново се чу откос смях.
Уловейка прелетя над площадката. Почти докосна с крилото си окото. Четиримата я проследиха с поглед. Паякът изхриптя съжалително :
- Вие, хората , сте наивници. Вярвате в птиците,
но самолетите също имат крила. Вярвате в огъня, а той изгаря домовете ви. Вярвате в слънцето, но то изгрява щом свършат патроните ви… Под трендафил се криете от бомбите... Костенурка обръщате по гръб да се моли за дъжд… Хляб давате на просяци, които после ограбват къщата ви…
Само в едно не вярвате, а то е най - сигурно - пропастта. На дъното й е вашето отражение. Нали вие наричате падането летене ? Няколко мига летене. Време колкото да стегнеш кайлата на ралото…
Паякът се разтресе от смях. Тялото му се смали и изчезна. Окото се пръсна върху скалата.
- 2 -
Четиримата стояха пред пропастта. Трима мъже и една жена. Светът беше трипосочен. Отпред урвата, зад тях - врагът, встрани - пътят на отстъплението, което прикриваха.
Най- възрастният от мъжете се заслуша в дишането на ранените борове. Замириса му на смола и оран. Тръгна напред. Отдавна не беше стягал кайлата на ралото. Жадната за оран земя на дъното на пропастта се втурна насреща му. Идеше към него все по - бързо. За миг замря. Пое го гальовно и го издигна нагоре. Толкова високо, че оттам скалата приличаше на малко бяло семе, а родното му село - на глухарче. Селянинът се огледа наоколо. Върху кривото буково дърво, от което беше направено ралото му, седяха Господ и Дявола и разговаряха. Как може да се направи земята ?4 Бог каза на Дявола да му донесе морска пяна. После взе пяната, потопи я във вода и направи една пита. Хвърли я и тя стана на земя. Отначало като перустия голяма, а сетне като гумно. В средата й Господ посади орех. Орехът порастна в църковния двор, настрана от селото. На години беше столетник и върхът му почти достигаше височината на селската камбанария. Като всички старци и той се беше примирил с неразборията в света - дом ще се зачерни, добитък ще погине, жито ще изгори. Така беше уреден животът на селото, пръснало се по склона надолу.
Господ върза на ореха златна люлка и почна да се люлее. Заспа. Дяволът се промъкна, откачи люлката заедно с бога и тръгна… Бог се събуди и , още сънен, рече:
- Анасатане, що правиш ?
Дяволът си призна:
- Исках да те удавя, та търсех края на земята !
Господ се разсмя. Прихна и дяволът. От смеха им селото, крехко като
глухарче, се разлетя.
- 3 -
Един сноп от него се завъртя бавно и зазвъня.
Камбаната молеше за помощ. Пилотите, които бомбардираха селото, бяха добри християни. Църквата, пощадена от бомбите, стърчеше сред
развалините. Из тях пъплеха селяни от околността. Грабеха. Неколцина бяха увиснали на камбанарията като оси на мед. Опитваха се да свалят позлатената камбана. Тукашните българи я бяха докарали от Цариград.
Камбаната викаше.
В отговор излетя кукувица и закръжи над развалините. Не понечи дори да изкука.
Вторият сноп от глухарчето заплува из въздуха. Кацна върху
опашката на Дявола.
- Стой! - викна селянинът към воловете.- Шо бараш во мойта нива? - обърна се той към орача.
- Селото ви се изгуби! - наежи се орачът и посегна към пушката си.
Селянинът го изпревари. С балтийката си изби оръжието. Сряза
поводите на воловете.
После изпразни манлихерата и я запрати далече.
Третият сноп, понесен от вятъра, се вплете в брадата на Господа.
Старецът, гърбав и глух, се взря в писмото. Вест от братовчедка му.
Сред развалините на родното им село, в църквата, намерила
прострелян фазан.
“Едно живо същество намерих в селото, и то беше ранено.”
Дядото сгъна писмото и се унесе в спомени. Една вечер при него
дойдоха люде и му предложиха да заселят развалините.Нужни бяха трийсетина
яки и здрави, въоръжени мъже, които да защитават оцелелите.
- Яз повеке пушка не зевам! - отпрати ги той. - Нема и за кой…
Партизанското движение беше разбито. Младите емигрираха. Останаха все
хора на години, пръснати из околните села.
- Нема за кой - повтори той в пустата стая.
Прибра писмото.
Господ и Дяволът се смееха.
- 4 -
Тримата стояха пред пропастта. Жената погледна на изток. Върху
червеното чердже на изгрева невестите от селото се бяха събрали на попредка.
Майка й седеше настрана. Между пръстите й вместо нишки се
точеше кръв.
Жената понечи да й извика. Пристъпи към нея. Полетя. Малко
преди дъното някой я улови през кръста. Тя увисна. Беше паякът.
- Залява! - изпъшка той и се впи още по - силно в скалата. - Да ти припомня ли как отиде при андартите?
- Станите! - каза мъжът.
Двете момичета седяха на земята, до портата. Преди малко се
върнаха от жниене. Очите им се притваряха от умора.
- Нема да одиме! - опъна се едното от тях. -Поне гробо ке ни се знае дека е!
Вече няколко пъти минаваха през комисия. Не ги одобряваха. Бяха
много млади. Сега ги събираха пак. Да пренасят храна и ранени. За около три
дена.
- Една ке застрелям, сетне свите ке дойте!
Момичетата тръгнаха.
- Спомни ли си? - попита паякът.
Жената мълчеше. Цялото село месеше хляб за партизаните. Брат й
беше при тях. Той казваше, че когато мечка нападне воловете, те се събират
гърбом вкупом и насочват рогата си към нея.
- Тогава си спомни за Малимади през 1948! – настоя паякът.
Момичетата се събраха накуп. С гръб една към друга. Най-
страхливото се сгуши в средата. Бяха им казали, че ще строят бункери. Глухите
удари в земята подсказваха друго - андартите се окопаваха за бой.
- Ке чекате барба Яни да ви викни и тогава ке дойдите. - каза им изникналият в тъмнината партизанин. Залегна в близките камънаци.
Стрелбата започна изведнъж. Ракети осветиха местността. Заработиха
минохвъргачки. Парче мина се заби в средата на скупчените хора.
- Чупи, се раних - простена момиче.
Девойките се притиснаха към него. Напипаха вътрешности.
- Излъгаха ви! Бункери…Не бяхте научени дори да се разпръсквате и да залягате. Ти си млада. И още не си в пропастта . Не скачай! - молеше паякът.
Нещо тъжно проблясна в окото му. Вече не приличаше на възел, а на
обгорял авур.
Две момичета се отделиха от групата, която влачеше дървета за
укрития . Търсеха Лета. Преди време я оставиха на Малимади непогребана.
Намериха подкова. Носи щастие. Устните им бяха напукани от
жажда. Едва преглъщаха.Наведоха се над зеленясал вир. Вода като вода.
На дъното - кон с разпран стомах. Вода като вода. Пиха.
Слънцето напичаше. Смрад и подути трупове. Ето я.
Плитките бяха отметнати назад. Някой бе разкопчал роклята й.
Ровеха с пръсти земята. Докато издълбаят гроб, лицето на мъртвата от
восъчно стана пепеляво. Повдигнаха тялото. Единият крак се откъсна.
Плъзнаха червеи.
Отбелязаха гроба с камъни.
Майката ще го намери.
В здрача протяжно се провикна улувейка:
- Е - е -е-еее, е - е - е-ее…
- Реши ли? - попита паякът.
Жената мълчеше. Изви глава нагоре и погледна небето. На сватба в
селото им обличаха булката в синя свилена рокля… То все повече
изсветляваше.
Вече имаше оръжие. Имаше инструктори.
Хората бяха малко.
Майка й успя да я намери в лагера за бойна подготовка. Срещна я,
когато отиваше на полигона. Прегърнала бомби. Вече можеше да стреля с
картечница. Със затворени очи да разглобява и сглобява пушката си.
- Мори на майка, шо са ти вия лайна? Фърли ги да не ти ги гледам во ръците! - проплака жената.
Дъщеря й мълчеше.
И полетя в пропастта.
- 5 -
“ Двамата стояха пред пропастта…Маранята изкачваше трите
стъпала на Вичи. Натягаше клоните на буките върху Средно Бърдо, полягаше
върху ливадите на Баскар, нажежаваше каменистата пустош на Клета…”,
редакторът не дочете ръкописа и го отмести настрана:
- Трябва да махнете годините и имената! - отсече той.
- Защо? Гърция е била под двойна окупация, италианска и немска, а
към участниците в съпротивата там се отнасят с уважение. Тук винаги ли ще побирате живота им в некролог като този:
“ Почина Георги Наумов Римпапов,
р. на 5 май, 1927 г., в с. Бабчор, Гърция.
От ранна възраст участвува в
революционното движение като член на
младежка организация. Бил е куриер между
партизански отряди. След освобождението
на Гърция от немска окупация се бори за
създаването на демократичен строй.
По - късно се заселва в нашата страна
и участвува в обществения живот.
/ в. Работническо дело, год. LX ,
бр. 81, събота, 22 март 1986 г. /"
Редакторът отмести поглед от вестника и измърмори:
- Н-н, не мога да рискувам.
Редакторът нямаше очи, а глухарчета. Щом подухнеше страх, те се
пръскаха и той съвсем ослепяваше.
- 6 -
Четвъртият стоеше пред пропастта. Мълчеше. Скочи. Пропастта
мълчеше.
Мълчанието прегриза въжетата на божията люлка. Направи си от тях
примка. Хвърли я върху слънцето. Започна да стяга. Подобно на умиращ ,
който в конвулсиите си забива пръсти в пръстта, слънцето дращеше по облаците. Успя да пробие с един лъч. Светлината политна към пропастта. Впи се в червената локва на дъното. Капките кръв плъзнаха нагоре по слънчевата вена.
КРЪВОПРЕЛИВАНЕТО СЕ ОСЪЩЕСТВИ.