автор: VladKo

Роден дом, как изниза се толкова време, кажи!
Остаряхме и двамата – та от една ли година
скърца стълбище, пада мазилка и мисъл тежи,
че рождения ден отпразнувал съм пак във чужбина.
Тайни криеш – в тетрадки изписани даскалът строг
е поправял с червено. A сетне животът без жалост
коригира надежди наивни (в един ли урок!),
че в погрешни посоки са сили пилени нахалост.

В теб сверявам часовника с пулса на родния край.
А детето ми в друга страна ще показва таланти.
То – заселникът нов – без комплекс за вина е, не знай
как остава разкъсан на две във душа емигранта.

Нови хора щом вземат те – избора този нелек
трябва някога все да направя, това ми е ясно –
аз ще чувам зад себе си твоя глас – мъдър и мек:
“Синко, знай, че със мене звезда във душата ти гасне.”