автор: rumpel

И в празник, и в делник, когато среднощем те сричам,
на вярата твърдите камъни в шепи троша.
Не искам да моля, не искам да спя в безразличие,
защото съм храм и безсмъртна е мойта душа.
Защото съм космос, творящ безразсъдна соната,
в която не сещам минорната мирова скръб.
Забравям за час недолюбвани сложни понятия.
Тогава дарявам ти с обич от лунния сърп.
Тогава успявам със думи да стигна звездите
и дълго прикривана нежност на теб да отдам.
Защото съм космос и чакам примряла молитвено
да вземеш богатствата скрити от святия храм.