автор: esperanca

Част първа

Ти никога няма да разбереш живота. Трябва да се примириш с него. Тогава животът непременно ще ти подари нещо.
Прорасте ли веднъж планината в сърцето на човека, стремежът към нея постоянно нуди. Тази нужда отвежда до непознати места , предопределя срещи с хора, с които е неизбежно да се пресекат пътищата ти. Това се разбира, когато в непринудени разговори чуеш да изричат твоите мисли, а те усетят пулсът на сърцата ви е в един ритъм - този на планината, конете, българщината. Свободата е в куража да принадлежиш на нещо и да му се отдадеш със силата на кръвта си.
Обичам този момент - резервоарът на автомобила е пълен – стрелката на бензиномера сочи крайно дясно, двигателят загрява, а Чари най-после е спокоен, защото е заел своето място в колата. Тръгваме в девет часа при температура на въздуха пет градуса. От квартал Полатен се отклоняваме към село Голям Извор и след като стриктно спазвам указанията, дадени ми по телефона бързо стигаме до мястото, където трябва да оставим Зафирата и да поемем право нагоре по черния, стръмен път с денивилация от четиристотин метра. Телефонът няма обхват. Няма интернет. Мястото е диво, затънтено, сърдечно топло.
Седмица след нощното изкачване на Ком, след като посрещнахме изгрева на Игнажден от върха, десет килограмовата раница се врязва в ключиците. Хващам здраво поводите на аляския маламут и поемам по стръмното на Балкана между пустите махали на Банков, Камен и Крушов дол, за среща с каракачанските коне.
На двадесет и осми декември температурата на въздуха около обяд е двадесет и един градуса по Целзий. Върху лъчистия сапфир на небето се откроява напудреният с още не разтопен снежец връх Трескавец. Косо падащите слънчеви лъчи върху склоновете на връх Червен Острич подпалват пейзажа в искрящо рубинено. Времето клони към обяд, но в ниското под върховете все още се дипли не раздигналата се мъгла. Някъде между тях се издига бял пушечен стълб, който поради отсъствието на вятър е устремен право към небето, вероятно от възникнал горски пожар. За съжаление в този край пожарите в повечето случаи са умишлени. Картината, през която се движа е като изрязана от книжка с детски приказки. Нищо не може да наруши спокойствието, уюта, благата топлина на този един час, който ни предстои да изминем до хижата. Така съм обсебена и погълната от щедростта на природата, че не усещам тежката раница, с лекота се движа и всяка крачка ме изпълва с нови сили и удвоено желание още и още да вървя напред.
Неусетно стигаме до последната махала преди хижата. Тук е толкова задушевно топло, сухо и тихо. По портите на всички къщи висят тежки катанци. Макар и заключени, с видимо отсъстващ от дълго време живот, усещам ги някак уютни. Те приласкават душата, която се спира пред прага на всяка една от тях. Топлина извира из отдавна загасналите огнища и струи през пролуките на старите поизгнили дъски. Като покана, да се спра от пътя си, да се отклоня от забързаното време. Неволно вдигам ръка и я прокарвам по грапавото набраздено от годините дърво. През дланта ми пролазва и поема по кръвта във вените живият ритъм на един осъществил се живот. Сърцето ми ускорява пулс и извръщам поглед към плевните пълни със сено. Забучените в купите вили, все едно стопанинът току-що е излязъл внезапно и аха – аха да се покаже зад завоя на пътеката. До зидовете стоят подредени и нарязани дърва, достатъчни за цялата зима. Ябълките – жълти малки ореоли и дребни червени сортове светят като кандила по оголените без листа клони на дърветата. Слънцето злати по гладката им корица. Цялата природа се е подготвила, чака хората да се върнат, да ги посрещне щедро с плодовете си; да ги гушне в ароматното сено от плевните си ; да ги стопли с огнищата си. Огнищата, които пазят жив спомена на жарта си.
Влага замъгля погледа ми. Нестройният ритъм на сърцето ме заставя да продължа. Красотата ме удря с цялата сила на болката по този застинал във времето живот.
Толкова сме близо до хижата, че каракачанските кучета ни надушват и с нетърпелив лай ни приканват да се настаним. Черният път с врязани дълбоки коловози се спуска и продължава успоредно покрай участък от няколко декара земя, заградена с електропастир. Отначало не успявам да забележа тънката лента на височина около метър над земята, която се провира между дърветата като естествена лиана и остава невидима, сливайки се с пейзажа. Погледът ми е привлечен от голяма бяла табела :“Внимание електропастир“. Чародей усети присъствието на конете и започна силно да ме дърпа в тяхна посока. Прехвърлям поводите му в лявата ръка, за да остана между него и електропастира. Предвиждайки емоционалната му реакция при срещата с тях, искам да му спестя тръпката от 5 000 до 10 000 волта. Електропастирът представлява отворена електрическа верига, при допира си животното я затваря с тялото си . Конят изпитва електрически шок, който оставя в него трайна психологическа бариера и навик да не доближава тънката лента повторно.
В хижата ни посрещат две момчета - близнаци на възраст около тринадесет години. Здравият им вид, напращелите червени бузи и патриархалното възпитание, което са получили, излъчват сила и спокойствие от всяка кратка дума или неволен жест. Докато връзвам аляския маламут под навеса на външното барбекю, едното предложи и донесе вода. Зажаднелият от декемврийската жега Чари бързо излочи цяла купичка наведнъж. Студената планинска разхлада му се отрази добре. Веднага след това се излегна, като положи муцунка върху предните си лапички и потъна в блажена дрямка. Винаги съм се учудвала на свойството му да се приспособява бързо към всякаква обстановка и място, където ни се е налагало да нощуваме при многобройните ни пътувания. Така се слива с картината, че става естествена част от нея, все едно целия си живот е прекарал на това място.
Хижа Роси е изградена в сградата на старо училище, в което са учили децата от махалите. Над вратите на стаите още стоят табелки с номерата на класовете. Аз съм настанена в сборна стая от първо до четвърто деление. Децата са били малко на брой, затова са ги събирали по няколко класа и са ги обучавали заедно. Моята стая е със западно изложение. Отварям вратата, прекрачвам прага и в очите ми плисва широк сноп светлина на превалилото обяд слънце. Белите кенари горят опалени от лъчите му. Стаята е малка, чиста и скромно обзаведена. Освен двете единични легла с тясна пътека помежду им, има още само два стола и закачалка зад вратата. Отвесвам перденцата, за да може слънцето свободно да нахлуе и изпълни стаята. През сухите клони на дърветата и искрящите светлинни потоци очите ми потъват в твърдата гръд от надиплените пазви на планината. Разтварям широко ръце. Притварям очи. Застивам неподвижно няколко мига, докато Балканът напълни стаята. През трепкащите мигли на клепачите ми виждам как прашинките във въздуха танцуват по слънчевите магистрали.

/следва/