автор: vale

Море,пристанище и градски светлини,
зад хоризонта е притихнала луната.
Да тя навярно някого следи,
или посреща скитащият вятър.
Да си призная просто нямам път,
Байя и Монмартър са далече.
До тук под светлините на гръдът ,
се движат сенки вместо хора.
А аз съм вече,
подпрян до срутен, изоставен дом
и не на кръстопът,
добутвам на живота колелото.
Приятели изпратих мълчешком,
отказали житейската гологота.
Една жена до кофата с боклук.
Една торбичка метната през блока.
В торбичката бе моята душа.
Пристанището-сивкавата кафа.
Ден без акорди,без прощален звън.
С луната до последно взимам прошка.
Отново заваля и улиците вън,
се смачкаха ,
като подритвана от минувачите обложка.