автор: samotnik

Абдул Хамза отказа с жест предложеното питие и се облегна на стената в дъното на залата. Следеше жената отдалеч, без да се натрапва. Тъмно русата ѝ коса следваше движенията на главата ѝ в свободни вълни, когато отговаряше на някой от заобикалящите я мъже. Грациозните движения на стройната ѝ фигура привличаха погледите на мъжете. Ослепителната ѝ усмивка само допринасяше за поразителното излъчване, което притежаваше тази жена.
Изглежда се налагаше да почака, докато доктор Казакова се освободи от компанията си, за да може да се приближи отново до нея. Огледа залата небрежно, но противно на очакванията му, нямаше признаци тълпата да намалява.
Погледът му пробяга по хората, струпани около масите. Плъзна се по декорираните стени и се спря на широко отворените врати, водещи към терасата.
Това, което видя накара кръвта да замръзне във вените му.
Високата фигура на младия мъж се очертаваше контрастно на фона на мастилената чернота зад него. Модният костюм не можеше да прикрие мускулестото му тяло. Движенията му бяха гъвкави и премерени. Къдравите кичури на черната му коса бяха пригладени назад, откривайки широко чело. Маслинената кожа на лицето му бе изпъната и гладка. Усмихваше се, но продълговатите му очи се бяха свили до тесни цепки.
Дръпна се назад, като се стараеше да не направи някое рязко движение, с което да привлече погледа на новодошлия върху себе си.
Пулсът бумтеше в ушите му.
Бяха го открили.
Не разбираше как е възможно да са го издирили толкова бързо. Докато бягаше през пустинята, а и после, когато пресичаше границите, се постара да изтрие всички следи. Използва фалшив паспорт на чуждо име, нямаше начин да са толкова бързи. Само че се бе случило. Отново го намериха. Въпрос на секунди бе мъжът да го забележи.
Трябваше да бяга.
Погледна младата жена, все така заобиколена от почитатели и стисна зъби. Нямаше избор. Знаеше как да намери археоложката. Не се съмняваше, че тя ще запази фрагмента, който ѝ бе дал. Тя бе професионалист и знаеше как да се отнася към подобни артефакти.
Проблемът щеше да възникне, когато се опита да го разчете. А тя щеше да го направи, нямаше никакво съмнение в това.

***

Можеше да не забележи дребната фигура в остаряло сако, ако трескавите движения не му бяха привлекли погледа. Позна го веднага. Припряността на професор Хамза бе повече от ясна - беше го разпознал и опитваше да се измъкне.
Без да сваля усмивката от лицето си младият мъж се отправи с небрежна крачка към изхода, кимайки на хората по пътя си. Убеден бе, че никой нямаше да го запомни.
Когато излезе от главната зала ускори ход. Не искаше да бяга, за да не го подплаши. Крачеше с плавни, меки движения, без да издава звук.
Широките каменни стъпала се спускаха плавно към етажа на партера. От там имаше само един път – към изхода. Застанал до най-горното стъпало, разпоредителят, облечен в дълъг тъмносив балтон и с бомбе на главата, му кимна и понечи да каже нещо.
Мъжът се спусна тичешком по стъпалата, забравил всякаква предпазливост. Крадецът трябваше да е няколко стъпки пред него, не можеше да губи повече време.

***

Боряна отпи от чашата с ароматен чай и се намести удобно в стола пред бюрото. Отношението, което британците имаха към пиенето на чай бе едно от нещата, които я очароваха в тази страна. Не можеше да възприеме навика им да смесват чай с мляко – за нея това бе допустимо само за силния горчив вкус на кафето – но изобилието от екзотични вкусове, подходящи за всеки час от денонощието я привличаше неудържимо.
Харесваше ѝ спокойствието и уредения живот, който на пръв поглед изглеждаше достъпен и лесен. Не спираше да се удивлява на усмихнатите, любезни хора, който срещаше на всяка крачка. Знаеше добре, че видимата част е просто манталитет, форма, под които се развиват същите процеси, както навсякъде по света. Съдбите се движеха от едни и същи стимули и това не можеше да бъде заличено от изкуствената красота. Под нея кипяха същите човешки страсти, както у всички хора.
Улови се, че мислите и се отвличат и се наведе напред.
Изписаният къс глина лежеше върху гладката повърхност на бюрото.
Не знаеше къде се дяна професор Хамза, нито как изобщо този артефакт се е озовал у него, но любопитството ѝ взе връх и първото нещо, което направи, когато се прибра бе да го извади и разгледа отново.
Миниатюрните чертички с триъгълна форма бяха подредени изкусно една до друга, събрани в групи по няколко. Отпечатъците на тръстиковата пръчка, с която знаеше, че са били изписани, бяха чисти и релефни. Някой бе положил много усилия за да остави думите си върху къс глина. Сякаш не бяха много. Просто няколко изречения.
За съжаление, нямаше никаква представа какво пише върху плочката.
Съсредоточи се върху рисунката на жената.
Изображението бе ясно и релефно, също както и клинописния текст. Линиите му очевидно бяха чертани с нещо различно от тръстикова пръчица, защото дълбочината им бе еднаква по цялата дължина. Контурът следваше овала на лицето в плавна, непрекъсната линия, неочаквано напомняща майсторството на модерните художници. Който и да я бе рисувал, бе вложил старание и страст.

***

Едва когато затвори вратата на стая номер 204 зад себе си, професор Абдул Хамза успя да си поеме дъх. Облегна гръб върху нея и затвори очи.
Още не можеше да повярва на късмета си.
Когато изскочи на пустата улица пред сградата на Куинс колидж, той не знаеше накъде да поеме. Загуби ценни секунди за да прецени в коя посока би могъл да се измъкне незабелязано, когато чу звука от забързаните стъпки на преследвача си по стъпалата.
Нямаше смисъл да се крие повече, затова хукна напред с всичка сила.
Пред него, отвъд моста, светеха прозорците на някаква кръчма. Пред входа ѝ се бяха струпали група млади мъже и пушеха, докато се смееха на нещо.
Не се двоуми дълго.
Краката му сами го понесоха към тях. Търсеше хора, които биха могли да го защитят. Потенциални свидетели, които биха попречили на младия мъж да изпълни задачата си.
Бе достигнал почти до края на моста, когато насреща му се зададе автомобил с включени фарове. За миг регистрира светещия знак на тавана му и скочи пред него. Таксито удари рязко спирачки и спря на сантиметри от него.
Стъпките на преследвача му кънтяха по асфалта на не повече от двайсетина метра зад него. Професорът се хвърли на задната седалка и успя само да изкрещи на шофьора да потегля, преди погледне назад.
Безизразното лице на младия мъж мина на няколко сантиметра от външната страна на прозореца. Черните му очи го проследиха като две смъртоносни дула.
Професорът знаеше, че няма да им отнеме дълго, за да разберат къде го е закарало таксито, затова избра случаен адрес, на няколко преки от хотела му. Прибра се пеша, озъртайки се през рамо на всяка крачка.
Никой не го преследваше.
Нямаше повече работа тук. Щеше да изчезне веднага, щом прибереше онова, което му принадлежеше.

***

Лицето бе продълговато, с високи скули. Косите бяха пуснати свободно и падаха на вълни около него. Древният художник бе използвал по-тънък писец за тях и бе постигнал поразителен реализъм, несъвместим с релефите, които бе виждала досега.
Приликата между протомето на ритона с голата женска фигура и образа върху плочката бе несъмнена. Не беше необходимо да търси файла със снимките, за да го забележи. Точно както ритона, устните на глинената жена, както бе започнала несъзнателно да я нарича, бяха дълги и плътни, леко разтворени, сякаш готови за целувка. Формата на очите съответстваше, начупената коса също.
Възможно ли бе Богинята-Майка да е била позната в същия си вид и в древен Шумер, отделно от траките?
Подобно на ритона, тя също притежаваше леко дистанцирано, насмешливо изражение. Продълговатите очи бяха изобразени с ириси и зеници в тях, които те следват, независимо от ъгъла, под който гледаш рисунката.
Не подозираше, че този похват е бил известен в древността. Възможно ли бе тази плочка всъщност да е елементарен фалшификат?
Професор Хамза изглеждаше искрен. Освен това спомена, че фрагментът е изключително ценен. Не разбираше защо изобщо би си направил труда да ѝ показва фалшификат, за да получи мнението ѝ. В това нямаше никакъв смисъл.
И онзи въпрос. Сякаш искаше да се увери, че не може да разбере какво е записано върху плочката, преди да и я покаже.
Неговата фиксация върху образа на Богинята-Майка може би не бе провокирана от необичайното изображение в ръцете ѝ. Възможно бе то да е само елемент от по-голяма картина. Окончателно доказателство, което се нуждаеше от нейното потвърждение. Доказателство за какво? Какво искаше професорът от нея? Да разпознае древен образ, който, въпреки приликата с протомето на ритона, би могъл да е на всяка жена? Това изглеждаше налудничаво. Лишено от всякакъв научен подход. Ясно ѝ бе, че Абдул не ѝ каза всичко, но това не ѝ помагаше да разбере мотивите му да я потърси.
Очите ѝ с любопитство се плъзнаха по спретнатите клиновидни чертички, обграждащи загадъчното лице. Не можеше да разчете текста, но бе убедена, че точно той е причината за цялата му настойчивост.
Къде, всъщност, беше професорът?
Няколко пъти срещна искрящия му поглед от дъното на залата, но после той просто изчезна, сякаш се разтвори във въздуха, оставяйки в чантата ѝ нещо, което смяташе за извънредно ценно. Поведението му бе повече от странно. На негово място, тя не би го изпуснала от поглед.
И откъде изобщо се бе сдобил с този фрагмент? Археологичните образци обикновено не напускаха пределите на музеите, който ги обработваха. Този пред нея изглеждаше истински и нямаше място тук.
Каквото и да търсеше професор Хамза тя не можеше да му е от полза без да получи повече информация.
Извади картичката на хотела му и погледна адреса. Бърза справка в интернет и показа, че щеше да отнеме не повече от двайсетина минути за да стигне до него.
Боряна погледна часовника си. Минаваше полунощ. Независимо от причините, които професорът имаше за да я остави насаме с древния артефакт, времето не бе подходящо за частни посещения. Утре. Първото нещо, което щеше да направи утре, бе да отиде до хотела и да поговори с него за глинената плочка.
Преди да си легне, тя изпрати имейл, с който го уведомяваше за предстоящото си посещение.

***

Чертежите заемаха почти цялата повърхност на бюрото му. Единственото свободно място бе окупирано от ръбат стационарен телефон. Не можеше да вмести даже чаша кафе, какво оставаше за лаптопа.
Петър Георгиев изсумтя тихо и се зае да разчиства с една ръка, докато с другата държеше преносимия компютър високо във въздуха. Проектът се движеше добре, можеше да отдели малко време и да въведе ред в безпорядъка, който наричаше офис. Щеше да го направи, разбира се. Може би утре, ако останеше време. Или някой от идващите дни.
Събра прозрачните листи оризова хартия и ги подреди един върху друг. Не бяха в правилния ред, но това вече нямаше значение. Проектът преминаваше в заключителния етап и повечето от тях така или иначе отиваха в архива.
Разчисти пространство върху бюрото, достатъчно да постави лаптопа, без да измачка нищо. Отвори капака и го стартира. Докато операционната система зареждаше отиде до каната с кафе и напълни голяма керамична чаша с надпис „запази спокойствие и пий кафе”. Тя бе един от малкото спомени от първите му дни в Обединеното кралство, които бе предпочел да запази. Дни, през които освен с оцеляването си, без зает и да не мисли за онова, което го прогони на другия край на Европа. Оттогава бяха минали години и раните от неуспешната му връзка вече бяха заздравели, но въпреки това споменът за жената, която предаде мечтите му за семейство все още караше стомахът му да се свива.
Вдигна чашата пред лицето си и я завъртя. Ръбовете и бяха захабени, гланцът бе покрит с микропукнатини, но не искаше да се раздели с нея. Смяташе, че му носи късмет.
Поднасяше я до устните си, когато мобилният му телефон иззвъня. Отпи бърза глътка, постави я до компютъра си и извади телефона от джоба си.
На мигащия екран с главни букви бе изписано „Боряна”.
Плъзна показалец по екрана и се усмихна. Отдавна не се бяха чували. Лекциите отнемаха цялото ѝ време, а той също нямаше свободна минута, откакто се бе прибрал в Лондон.
Доближи телефона до ухото си.
- Ало...
- Пете – прекъсна го Боряна, хлипайки, - Пете... Загазих.