автор: Albatros

Додето спи – уж, вестника чете,
или си сурка чехлите по пладне,
баща ми се превръща във дете,
наивно като Божието агне,
и – както цял ден гледа БТv
във кротката си бархетна пижама,
все по-навътре в себе си върви,
все по-далеч от мене и от мама,
понякога в добрите му очи
като че ли сълза за мен се сцежда? –
и в този миг Вселената мълчи,
събрана във една сълза надежда,
сегиз-тогиз ме вика: – Я, ела,
и затвори вратата, че ми духа! –
и го завивам с две одеяла,
и върху тях намятам и кожуха,
не го вълнува „Формула едно”,
ни сериалите с индийски драми...

Дете във Витлеемското сено,
това е, всъщност, моят Бог! –
баща ми.