автор: botyofentiev

Аз тръгвах все от тука, от мечтите.
Неясно как се случваха беди.
И хората, които аз обичах,
оставяха ме в земните ми дни.

Смъртта не можех да я проумея.
На смисъла тя слагаше ми край.
Роптаех, плачех и дивеех
и се превивах на кравай.

Сам с болката неутешима,
че не разбирам същността –
защо изобщо трябва да ни има
така за кратко на света.

Защо като крадци на щастие,
живеем ефимерно и неуловимо,
нима вина са наште страсти
и грях е, че ни има.

Така и днеска не разбирам
каква ли сила ме крепи,
дали пък близките, които ни умират,
удължават точно наште дни.

Дали заради тях живеем
и те се смеят днес чрез нас.
Най-хубавите песни пеем
в тъгата си, с неземен глас.