автор: prolom

Електричката спря и от ръждивата и утроба бавно се измъкна Тренчо Дудов. Навън още цареше мрак. Гарата на общинския център бе пуста. На пейка в чакалнята безгрижно хъркаше полугол клошар.
Тренчо се огледа, повдигна панталоните си, намести по-добре кремавата риза в тях и пое по перона. „Значи, имаме три задачи“– каза си той. - Първо, снимаме се. После вадиме свидетелство за съдимост. И накрая, отиваме в партията и ги давам нещата на началника. Задачите на Тренчо бяха прости и ясни. Снимката и документа му бяха необходими, за да се регистрира като кмет на родното си село. В този ден изтичаше крайният срок. Тренчо не беше съвсем наясно какво ще прави, ако го изберат, даже изобщо, но му стана драго, когато му предложиха. Така и така обичаше да се разпорежда. В селото се ползваше с огромен авторитет, още от времето на текезесето. Децата му се бяха устроили в столицата. Стопанка - Семейство – бонбон. Предългото и неразбираемо име на коалицията, която го издигаше, ту се появяваше в съзнанието му, ту тревожно изчезваше. Имаше и една заръка от жена му. Думите на леля Донка удряха махмурлийската му глава като черпак тенджера – „Не пий нищо, да не се изложиш. Само чай. И се връщай бързо, да правиш покрива на кочината“. Всички заведения на гарата още бяха затворени. Фотото щеше да отвори чак след три часа. Съдът – също. Повелята на съпругата Тренчо бе поругал частично още в електричката. Там попадна на Данчо Козела – стар колега, който сега пазеше някакъв цех и се връщаше от нощна смяна. Пиха по към двеста грама за пет спирки. Тренчо щедро похвали ракията и с половин уста обясни, къде отива. „И ти откачи на стари години…“, махна с ръка Козела и слезе на спирката преди общинския център. Някаква метална врата се разтвори тежко и Тренчо доволно забърза натам. Отваряше скара-бирата. Съдържателят покани подранилия гост да влезе вътре и се зае да пече първите кебапчета. Обстановката в заведението бе запазила напълно духа на седемдесетте години. Тренчо помнеше тези маси. Помнеше и стотиците почерпки тук. Ей, ако можеха да говорят тези стени…Поръча си само чай. От неудобство обеща да вземе и кебапчета, като станат. Чевръстият кръчмар бе пуснал скарата отвън, почти на перона, и ароматният дим обхвана цялата гара.
-Да вкараме едно коняче в чайчето, вече е хладно сутрин? – предложи напевно съдържателят, докато бършеше масата на госта.
-Ми…то…- зачуди се Тренчо и след миг в гранулираната му напитка се вляха сто грама „Слънчев бряг“.
-Пийте бързо, да не изстине съвсем – посъветва го онзи и кандидат-съветникът чинно го послуша. Така минаха два часа, а коняците неусетно станаха три. Кръчмарят бе включил стар лампов телевизор. Тренчо втренчено гледаше повторение на предизборен диспут. Не разбираше нищо, а и звукът бе лош. Спеше му се. Погледна часовника над шубера. Имаше още цял час до задачите. „Снимката, съдебното, началника…“, преговори задачите той. Взе въздух на прага на заведението и се върна на масата. Беше гладен. Поръча четири кебапчета.
-Вземи си газиран пелин – чу се глас зад него. –Само тука го има. Тренчо се обърна, фокусира бавно, но все пак разпозна Вълчо Москвича. Бяха съселяни, стари приятели. Правеха си услуги от време на време. Последно скопиха заедно нереза на Москвича. Беше трудна работа. Изпуснаха животното и то побесняло събори външната тоалетна. Добре, че тогава Софрони, ветеринарят, го приспа със стреличка, та притихна до дървата на баба Лефтера.
-А…не…имам работа – изфъфли Тренчо. Аверът му обаче бе непоколебим.
-Павка, сипи му един пелин от мене. Грехота е тия кебапчета да ги лапа на сухо – разпореди се червендалестият Москвич.
Пред Тренчо кацна огромна бирена халба, пълна догоре с леден бял пелин. Караха го чак от Долна баня. Газировката съскаше обезоръжаващо.
-Абе, човек…Защо бе…Задачи гоня…-почти простена Тренчо и надигна чашата. Изпи на един дъх половината и замези лакомо.
-Викни ми и ти едно питие и да те водя на едно место – загадъчно прошепна Москвича, който неусетно се бе преместил на неговата маса.
-Къде…задачи си имам...
-Пазарен ден е. Един циганин кара бурета от Врачеш. Затова съм дошъл вчера още. Спах при дъщерята – обясни Москвича и се оригна като крастав жабок.
Пиха бързо по още една халба пелин. Платиха след ритуалния приятелски спор и бавно излязоха. Пазарният ден бе в разгара си. Двамата едва си пробиваха път през плъзналата край сергиите тълпа. Човешкото море бе толкова гъсто, че добре почерпените другари дори не можеха да залитнат. С триста зора стигнаха до онзи с буретата. Едно от тях бе пълно с червено вино и предприемчивият бъчвар продаваше чашката по левче. Удариха по една бърза, докато оглеждаха буретата. Харесаха си две двайсет литрови. Онзи свали цената на осемдесет. Платиха и доволният бъчвар им наля още. Незабелязано наряза тънка сланина.
-Екстра е! – в хор отбелязаха Тренчо и Москвича в пластмасова наздравица. Изведнъж Тренчо се сепна. Ами фотото?! А съда?! Приятелите се затътриха към фотото с буретата на рамо. На вратата на ателието имаше бележка – „Излизам за пет минути“. Двамата изпсуваха, седнаха на буретата си и зачакаха. Мина около половин час. Никой не се връщаше. Те обаче решиха да се върнат в заведението на гарата. Наближаваше обяд, а виното на циганина бе остъргало стомасите им.
-Хапваме и пак отиваме да те снимат – определи програмата Москвича.
Тренчо не възрази. Циганското лято изненадващо бе дарило градчето с юлска температура и можеха да сменят питието. Влязоха в кръчмата точно за обедните новини. Курдисаха буретата край столовете си и поръчаха шкембе с мастика. Заведението бе пълно с търговци и зяпачи от пазара. Москвича поръча още шкембета и мастика. Беше им се усладило. Павел застройваше шкембето с кисело мляко. Мастиката им отвори още апетит.
-Абе, ние сега ще обядваме ли или ще се лигавиме?! -запита гръмогласно Москвича и извика Павел.
-Дай ни тука по една мешана скара и нещо студено за преглъщане. Тоя тука кмет ли ще става или…
-На четири лева литъра мога да предложа мискет – изрецитира кръчмарят.
-Давай! – ревнаха в хор пияните приятели.


Минаваше три следобед. Тренчо и Москвича спяха на масата. Нещо се разпищя на покривката. Звънеше телефонът на кандидата с някаква ужасна мелодия. Внучката му Мими беше качила песен на Тейлър Суифт. Москвича се облещи, помисли за миг и прие обаждането.
-Ало, бай Тренчо, къде си? – долетя младежки глас в тревожно-делови тон.
-Не е Тренчо, но е тука…принципно…- отговори Москвича.
-Кажете му, че закъснява със снимката и свидетелството за съдимост. Чакаме го веднага. Кой е на телефона?
-Сигурно ме знаеш, но няма значение. Ние сме в скарата на гарата. Тренчо си почива…Спи си, един вид. Що не дойдеш, да се видиме…- облиза устни Москвича.
-Ужас…Стойте там, идваме веднага! – припряно-заповеднически отсече непознатият.
След двайсет минути в кръчмата влезе висок млад мъж, около 30-те, в тъмен строг костюм, очила с тънки прозрачни рамки и черни обувки с остър връх. След него влязоха две дами. По-младата беше момичето от фотото, което на обяд трябваше да се върне след пет минути. Москвича одобрително вдигна вежди и проследи отдолу нагоре безкрайните крака в прилепналите дънки.
-Павка, я на това момиче да му капнеш една…такова…- понечи да почерпи красавицата разсънващият се мъж.
-Господине, нямам честта да ви познавам, но ние имаме спешна работа – отговори сухо мъжът в тъмния костюм. Но се сепна и бързо започна да се представя с изнасилена усмивка:
-Името ми е Вениамин Богомилов и съм координатор на коалиция „Национален алианс за всестранно…“.
Той рязко прекъсна презентацията. Трънчо бе отворил очи.
-Бай Трънчо! Браво! Сега най-важното е да се стегнеш. Дошли сме, да те снимаме за плаката. Фотографът е тука. Водя и жената от съда – за свидетелството за съдимост. Само едно щракване, удряш подписа и си хващаш шест без двайсет електричката.
Трънчо Дудев обаче се унесе отново. Богомилов приседна на свободния стол до него и сложи дългопръсти шепи пред очите си. В печатницата чакаха снимката на бай Трънчо. Планът бе веднага да извъртят плаката му, а през нощта бригадата да го разлепи из селото. След половин час приключваше крайният срок за регистрация на кандидатите за кметове в общинската избирателна комисия. Без свидетелство за съдимост коалицията не можеше да предложи Трънчо. Пълна излагация. Оставаха без кандидат в селото…
-Ако нещо, да помогна…такова… - избоботи Москвича.
-Никой не може да ми помогне – прошепна отчаяният координатор.
В кръчмата вече нямаше други посетители. Фотографката и жената от съда стояха безмълвни до барплота. Павел се избърса и приближи Богомилов. Наведе се и заговори в ухото му. Онзи видимо се оживи.
-Ще имаме нужда от вас! – извика координаторът към Москвича.
След минута Москвича и Павел влачеха Трънчо към стената при шубера. Приятелят му го подпря и опита да го задържи изправен. Трънчо клюмаше като палачинка. Бутна календар на „Левски“, който се свлече шумно до студеното кюмбе. Павел влезе в кухнята и през шубера прихвана тумбака на Трънчо. Оставаше само кандидатът да отвори очи и момичето можеше да снима.
-Наборе, Донка звъни – кресна Москвича и удари с коляно Трънчо в слабините. Дудев се ококори и красавицата успя да направи цели три кадъра, преди онзи пак да клюмне. Оставаше подписът.
-Няма да се излагаме с фалшификации. Други да го правят – декларира поуспокоилият се координатор. -Той ще се подпише.
Настаниха го на масата и Богомилов мушна в ръката му химикал. Жената от съда извади документа. Мушнаха го под ръката му и поставиха писеца точно на мястото за подпис. Оставаха десет минути до големия гаф.
-Наборе, Донка иде! – изкрещя Москвича и настъпи с все сила Трънчо. Кандидатът подскочи, неусетно изписа завъртулка и заби писеца в документа. Богомилов грабна хартията и хукна навън. Свечеряваше се. Москвича избърса чело и поръча две наливни бири.
Сутринта бе ясна и свежа. Трънчо Дудев обираше последните маносани домати в градината. От килера се чуваше: „Гад мръсна, съсипа ми живота“. Беше леля Донка.
По пътеката към къщата се спусна внучката Мими.
-Мамо, дядо не е умрял! – радостно извика момиченцето.
-Как ще съм умрял бе, чедо? Ето ме… - изправи се дядото.
-Ами тогава защо са ти залепили снимката на портата? – попита Мимето.
Трънчо излезе на тротоара, обърна се и видя плаката на дворната врата. Леко се притесни, но му стана драго. Развълнува се.
-Дядо ти Трънчо никога няма да умре, Миме. Добре го запомни! Ще им покажем ние…