автор: Heel

Докато пожарникарите режеха ламарините на автомобила й, който се бе забил в крайпътно дърво след поднасяне по заледения път, Нина Фотева се зачуди дали лицето й е изкривено от болката, раздираща я с неумолима жестокост. Фактът, че нещо не бе наред с левия й крак, за момент бе останал на заден план, заменен от притесненията дали гримасата й не е отблъскваща. Погледна се в огледалото и с радост установи, че физиономията й, макар и леко пребледняла, не изглежда непривлекателна. Даже бледността й придаваше специфичен чар, който преди определено липсваше.
Обаче след изваждането от смачканата кола неприятната гледка на разкъсания чорапогащник развали тотално настроението й и тя помоли да я качат по–бързо на линейката – за да я отърват от любопитните погледи на насъбралите се зяпачи. После се унесе от упойката и тревожните й мисли се стопиха. Временно.
Рентгеновите снимки показаха счупвания на двата пищяла на левия крак и Нина силно се притесни за кариерата си на офис мениджър. Да, най–вероятно нямаше да може да ходи на работа известно време. Може би някой щеше да опита да се докопа до поста й? После притесненията й се насочиха към настоящето, защото един млад лекар, след като разряза чорапогащника й с ножичка, плъзна предпазливо длан по посинелия й и вече доста силно подут прасец. Нина трескаво се мъчеше да си спомни кога се бе депилирала за последно; опасяваше се, че лекарят може да напипа наболи косъмчета. Добре, че поне педикюрът й бе перфектен. Нямаше как да е иначе при положение, че се бе изръсила със 120 лева за него. Е, имаше някакви съмнения дали бледозеления лак би се харесал на всеки, но… Тогава онзи започна да дърпа и извива крака й, при което се чу зловещо изпращяване. Съзнанието на Нина буквално се изчисти от дребните тревоги и бе завзето от чудовищна, всепоглъщаща болка.
Някой я плесна по бузата.
– Готово, госпожице, наместих го. Спокойно, най–лошото мина. Всичко ще е наред – занарежда лекарят.
- Налага ли се да остана в болницата?
- Трябва да следим състоянието ви поне няколко дена.
- Как ще ходя до тоалетната?
- Не се притеснявайте. Санитарките ще се погрижат…
- Нима ще ми слагат подлога?
- Ами… няма как иначе. Не бива да ставате от леглото поне няколко дена.
- Ако някой от колегите ми дойде на свиждане и ме види на подлога…
- Я стига, свижданията са в точно определен час, никой няма да види как серете. – Изглежда се бе подразнил от приказките на Нина, която сега бе зяпнала от почуда. Идеше й да скастри докторчето, но си затрая от страх да не бъде унижена по някакъв друг начин.
Стаята й беше с три легла и миришеше на урина. Другите две пациентки бяха на пенсионна възраст. Едната непрекъснато мърмореше нещо под носа си, явно не бе наред с главата. Нина си каза, че ще направи всичко възможно да се махне оттук на следващия ден.
Сметките й излязоха криви. Оказа се, че трябва задължително да остане в болницата поне пет дена, докато отокът спадне, така че се принуди да си плати за самостоятелна стая.
Още първия ден от престоя й в болничното заведение колегите и близките й се изсипаха на свиждане. Мъкнеха цветя, сокове и шоколади, изказваха съчувствието си и задаваха купища въпроси, на който Нина изобщо не желаеше да отговаря. Тя се чувстваше некомфортно в болничната си роба, която тотално я лишаваше от женственост. Ненавиждаше начина, по който счупеният й крак бе вдигнат високо върху метална рамка – така, че всичките му грозни синини и подутини да са на показ. За щастие никой не я видя да ползва подлога. Да, за Нина свижданията бяха същинско мъчение, по–голямо мъчение от режещата болка в прасеца.
Когато дойде ред за гипсиране, я закараха в някакво помещение със зелени стени и я прехвърлиха на разположената в следата му маса. Бързо започнаха да я „опаковат”, първо с памучни подложки, после с ролки мокър гипс, който внимателно изстискваха. Нина чак тогава се усети. Започна да се възмущава.
– Ама това е гипс! От онзи стария!
– С това разполагаме в момента – изпръхтя кисело една от жените, които поставяха превръзката.
– Но това е тежко, нехигиенично и с него няма да мога да се къпя. В Интернет пише…
– Вижте госпожице…
– Искам пластмасов гипс, от фибростъкло или както там му се вика.
– Добре, ще се погрижим, но ще трябва да заплатите за този допълнителен разход.
– Разбира се.
– Случайно претенции за цвета да имате?
– Какви са вариантите?
– Бяло, розово, синьо, черно, оранжево.
Нина се замисли. Чудеше се как биха изглеждали отделните цветове в комбинация с дрехите, които би обличала при излизанията си навън. Не бе сигурна кой точно цвят хората биха приели за нормален и… благоприличен.
Жените се подсмихнаха и се заеха да разопаковат крака й, като едната подметна ехидно:
– Имате десет минути за мислене. Надявам се да ви стигнат.
Нина се колебаеше. Черният цвят й изглеждаше най–стилен, но в него имаше нещо предизвикателно и сякаш… неестествено, все пак черна превръзка… не. Оранжево. Категорично не. Прекалено крещящо. Розово – подходящо по-скоро за момиченце, не за жена която работи в сериозна фирма и бързо напредва в кариерата. Синьо. Мъжки цвят, в никакъв случай. Бяло, прекалено обикновено, прекалено болнично някак си.
– Решихте ли?
В крайна сметка Нина прецени, че бялото е най–приемливият цвят.
– Бяло.
– Добър избор.
Половин час по–късно Нина се сдоби с олекотена пластмасова превръзка, която покриваше счупения й крак от основата на пръстите до средата на бедрото, държейки го леко свит в коляното. Тя се вгледа в стърчащите си навън, старателно педикюрирани пръсти. Навън бе студено. Трябваше да ги покрива с чорап. Но какъв?
– Госпожице, пак се замислихте нещо.
Нина тръсна глава. После щеше да мисли за чорапа.
– Кога ще ме изпишете?
– Утре, като потренирате малко с патериците. Използвали ли сте патерици преди?
– Не.
– Лесно ще свикнете.
– Но патериците са различни видове – промърмори притеснено Нина.
– О, да, изборът е голям. Но ви препоръчвам да си вземете алуминиеви подмишнични. Те са подходящи за хора с наранявания като вашето.
След като бе извозена с количка до стаята, Нина Фотева извади айфона си и се зарови в Интернет. Стигна до извода, че подлакътните патерици са доста по–недразнещи за окото. Онези другите сякаш придаваха по… инвалидизиран вид на използващия ги. Нина искаше да прилича на човек, който е на път скоро да се възстанови, не на инвалид. Тогава се зачуди дали като тръгне на работа, колегите й ще й се подиграват задето е изгубила временно елегантната си походка и се придвижва на смешни подскоци, подпирайки се на патерици. Да, сигурно онези, които й завиждаха, щяха да са много доволни, че е пострадала. Бързо взе решение какъв да е цветът на горната, пластмасовата част на патериците, а именно – черен, и си поръча най–скъпият модел по Интернет. Пратката дойде след няколко часа. Нина бе силна и с добро чувство за равновесие, така че бързо се научиш да ходи с патерици.
Изписаха я на следващата сутрин и тя се прибра вкъщи, за да си почине няколко дена. Смяташе да тръгне на работа възможно най–скоро, защото се опасяваше да не загуби позициите си във фирмата – шефът не обичаше хора, които се скатават.
Още първия ден след като тръгна на работа, Нина се натовари с подготовката на празненството по случай десетата годишнина от създаването на фирмата, на което щяха да присъстват около стотина човека, предимно представители на конкурентни фирми и юристи. Дори двама депутати бяха обещали да уважат събитието. Нина старателно подготви презентацията си, беше твърдо решена да смая всички с професионализма и ерудицията си. Искаше всичко да е изпипано до последния детайл. Даже подготви и няколко „небрежни” шегички, чиято цел бе да се влее здравословна доза непринуденост.
Дългоочакваният ден дойде. Гостите се бяха изтупали в скъпи костюми и пиеха коктейли, предоставени от фирмата за кетъринг. Нина бе облякла строга рокля, която обаче успяваше да подчертае приятно заоблените й форми.
Шефът застана зад микрофона, усмихна се широко и каза:
– Сега госпожица Фотева ще направи презентация, която надявам се ще ви заинтересува. Госпожица Фотева е една от най–ценните ми служителки. Искам да й изкажа специални благодарности, задето, въпреки претърпения инцидент, с риск за здравето си, не загърби служебните си задължения. Моля аплодисменти за моя леко счупен офис мениджър.
Нина се усмихна чаровно и с добре премерени подскоци се придвижи до катедрата. Хората изръкопляскаха и я загледаха любопитно.
Презентацията започна идеално. Всички изглеждаха впечатлени. Но някъде след първите десетина минути Нина усети, че коремът й започва да се бунтува. Причината вероятно бе в обезболяващите, които пиеше, или може би в мазната пица, която бе изяла на обяд. Коремът й се бе подул, червата й къркореха, но тя си даваше вид, че всичко е наред, просто защото бе немислимо да прекъсне презентацията, за да отиде до тоалетната.
След един силен спазъм Нина се преви и изпъшка. Понечи да се втурне към тоалетна, но от притеснение изтърва едната от патериците си и се принуди да остане на мястото си, подпирайки се с ръка за катедрата. Тогава рукна същински поток от редки изпражнения, който моментално заля задната част на бедрата й. Лайната закапаха по пода и по бялата обездвижваща превръзка, която бързо се нашари в кафяво. Миризмата бе ужасна. Нина изписка и се разплака, а шефът се плесна по челото и изпсува. Гостите се стъписаха – някои отстъпиха назад, зяпнали от ужас, други замръзнаха по местата си с каменни физиономии на лицата. Един пълен адвокат се изкиска гадно, а на Нина направи й идеше да се хвърли от деветия етаж от срам.
Студентът, който бе на стаж във фирмата пристъпи решително напред стиснал одеало в едната си ръка. Зави краката на началничката си, вдигна я и я понесе към банята.
– Не плачи, Нинче, случват се такива неща – каза студентът. Той й помогна да се измие и преоблече, после я отведе с такси в дома й.
Половин година по-късно двамата се ожениха, а на сватбата на Нина изобщо не й пукаше дали роклята и гримът й са перфектни, дали гостите са доволни, дали церемонията има някакви недостатъци. За нищо не й пукаше, освен за това да е с любимия си човек.