автор: KBoianov

На скъпите ми пироговци поклон


Сирените на линейките разкъсаха тишината на лятната нощ. Двата операционни екипа по навик наскачаха по балконите, за да видят какво карат. Зад линейките две полицейски коли светеха с бурканите сини тревоги.
Някакво предчувствие ме сви под лъжичката.
- Т-т-това е май, емай д-дебела работа! – рече колегата ми Петьо.

х х х

Виктор се събуди от тракането на кепенците в малката мансарда.
„Трябва им малко оръжейно масло” – помисли си той.
Венета спеше безгрижно до него. Измъкна се на пръсти до кухненския бокс и започна да се облича, пускайки кафеварката.
Няколко парливи глътки бодрост.
Намятайки сакото, отново погледна към червените къдри на спящата хубавица. Искаше му се да ги целуне, но в последния момент се отказа.
Измъкна от най-горния кухненски шкаф пистолета си и го сложи в кобура.
Обикновена сутрин за един бодигард. Като всяка друга.

Х х х

Не след дълго телефонът в коридора иззвъня, за да потвърди очакванията.
Втурнахме се към двете операционни, очаквайки двата шока.
Първият шок пристигна само след десетина минути, колкото да си приготвя анестезиологичния апарат. Банките, медикаментите, перфузорите и други пособия бяха поставени от сестрите на местата им. Какво ли се е случило?
Обикновена нощ в „Пирогов”.

Х х х

Борсукът се протегна към позлатеното звънче до леглото си. Никой не отговори на камбанената патардия.
- Е-ле-на-а! Къде си, по дяволите?
На вратата се почука и влезе прислужницата с боне на главата и претъпкан поднос в ръцете си.
- Ида, ида г-н Моев! Ей сегинка!
- А сметана?
- Ето я, зад препечената филийка.
- А-ха...Айде, марш оттук!
Сутрешното настроение на Борсука не се дължеше на мудната прислуга, а на една особа, наречена Синигера. Някога заедно в наркобизнеса, сега последния се опитваше да се изчисти и въртеше процъфтяващ хотелиерски бизнес. Ако беше само това, щеше да му прости.
Но лошото беше, че Синигерът пееше. Не канцонети, а на ченгетата. Един по един дилърите отиваха зад решетките.
„Не, драги! Свършено е с теб!”- рече си Моев и счупи рохкото яйце, сякаш е кратуната на врага му.
Х х х

С дружни усилия настанихме върлинестия и слаб мъж на операционната маса. Беше интубиран още в шокова зала и само смених портативния транспортен респиратор с анестезиологичния.
Бледото лице на пострадалия не реагираше на случващото се.
- Огнестрелна рана в гръдния кош.- обяви асистент-хирурга, почиствайки оперативното поле, където се виждаше входящата рана.
Мониторът пищеше в червени цифри. Имаше пулс, но налягането не се измерваше.
За незапознати в терминологията, тази борба би изглеждала много статично, но съвсем не беше така. Тук секундите имаха значение.
Шеф –екипа направи първия разрез...

Х х х

Симо Пеев- Синигерът обичаше вечерята в изискани ресторанти с хубава обстановка и ястия.
Този път бяха в кръчмата „При трите дъба”. Дъбове имаше, но в малкото задно дворче, за избрани клиенти.
Виктор въздъхна и седна на съседната маса, като обхождаше с очи заведението, без да обръща внимание на шумната компания на шефа. Тези гуляи не му харесваха с помпозността си.
Тъкмо двама келнери носеха някакво фламбирано блюдо, под ръкоплясканията на компанията, когато в дворчето влезе един едър, набит господин с посивяла коса и шикозен бежав костюм. Той седна на една маса и правейки се, че разглежда менюто, оглеждаше присъстващите. После стана и за да си даде кураж, изпъна сакото си и се изправи пред Синигера.Пеев се изправи с пребледняло лице.
- Ти?!
Виктор се напрегна и откопча кобура на пистолета си.
- Да, аз! – извика Моев и двамата се хванаха за реверите. – Свършено е с пеенето ти, Синигер!
Свадата приключи толкова бързо, колкото и започна. Свадливият познат на г-н Пеев напусна заведението, като ядно захвърли менюто в кошчето за боклук.
Бодигардът се отпусна, но гледаше преценяващо гостите на ханчето...

Х х х
Левият бял дроб бе пробит от куршума. Там – в дълбочина се виждаше перикарда с биещото сърце. Моето също биеше учестено, опитвайки се да направя мигащите червени светлини на монитора жълти и накрая- зелени.
- Имал е късмет – перикарда е цял. – промъмори шеф-екипа.- А сега да се заемем с хемоторакса.
Облекчено въздъхнах – опасността за живота на пациента бе преминала. Погледът ми се спря на някаква татуировка на лявата буза на пострадалия.

Х Х Х

Синигерът стоеше изправен, потресен от случката. Това предупреждение не беше без смисъл.
Дясната му ръка трепереше, държаща чашата бяло вино. Виктор оглеждаше масите и забеляза как се изправя една смътно позната фигура, оставяйки сметката. Мъжът се обърна настрани и се видя татуировката на лявата му буза. Комарът!
Прибирайки портфейла, бандитът извади пистолет и стреля, но и сам бе улучен от Виктор.
Времето се проточи до траещи часове секунди.
Комарът изпусна пистолета и извади кама, нахвърляйки се върху бизнесмена. Виктор не помнеше кога също изпусна оръжието, защото гъста мъгла му премрежваше очите. Клиентите пищяха и бягаха, чупейки чинии и чаши...

Х х х

Санитарката донесе банките кръв, като подметна.
- Имало е престрелка между наемен убиец и бодигард. Даваха го по телевизията.
Но кой-кой е- не е ясно...
- Абе да...давай да ги оправим, пък то не си е наша работа – намеси се Петьо, дошъл да ме види.- Ху...хубаво- дръж така!
Макар да заекваше, Петьо беше изключителен добряк и професионалист до мозъка на костите си. Той се гмурна в съседната зала, за да поеме другия прострелян мъж.

Х х х
Въпреки мъглата на болката, Виктор се хвърли към шефа си, събаряйки масата и легна върху тялото му, за да го предпази. Ударите от камата на убиеца разкъсваха плътта му и съвсем не бяха ухапвания от комар. Ръцете му бяха кашкавалени от кръвозагубата и не можеше да се пребори с противника. Ставаше все по-тъмно.
Някъде далече се чуваше тракането на кепенците у дома. „Трябваше да ги смажа” – помисли си Виктор. Съгледа червените къдри на Венета. „Защо не ги целунах?” Сетне настъпи непрогледен мрак.
Комарът се отпусна върху тялото на бодигарда, потъвайки след него в сенките...

Х х х

Най- сетне, върлинестият стрелец бе реанимиран, закърпен и прибран в реанимация.
Беше толкова тихо в късната доба, въпреки мълчаливия екшън, който се раизграваше.
През това време хирурзите проверяваха и зашиваха раните на гърба на бодигарда.
- По дяволите! Тази е проникваща! – изруга единия.
Някъде почти до гръбнака, в дълбочина бликаше ясна артериална кръв. Мъничко парченце от острието на камата се беше счупило, невидимо за рентгена и зад костите.
Двата анестезиологични екипа се втурнахме да помагаме. Мониторът показваше права черта.
Хирурзите масажираха сърцето и се опитваха да клампират разкъсаната аорта. Беше късно...




Х х х

Венета се върна от работа и захвърли обувките си, пускайки разсеяно телевизора.
Странно, Виктор още го нямаше. Тя застана пред огледалото, за да вчеше разпиляната си от вятъра коса, но замръзна с гребена в ръка.
В новините се говореше за престрелка и името на мъжа й. Очите й се разшириха от ужас.
Разтревожена, тя се втурна по улиците, без да вземе палтото си.
Заваля. Дъждът отмиваше грима й, но не и страданието...

Х х х

В тишината почукването на входната врата бе като гръмотевиците, които се чуваха отвън.
Петьо излезе. През матовото стъкло се виждаше как разговаря с една жена. Чула страшната новина, тя закри лицето си, залитна, нещо жесикулираше. После се обърна и си тръгна, ридаейки.
- Е- не сме, несме бо- богове.- въздъхна Петьо, разпервайки ръце. – И защо тъй се е, сее случило.- никой не мой ти каже. Съдба.
Разтърсен, излязох на балкона. Сълзите ми се смесваха с дъждовните капки.
Толкова хора, толкова съдби! Виждах лицата им, преминали през годините работа .
Ние живеем в тази операционна. Не знаем дали навън грее слънце или вали сняг. Някъде,отвъд стъклата влюбени се целуват, женят се, раждат се деца. Ние , пироговците, сме затворени в друг свят. Там се води война, пролива се кръв, изваждат се ранени от капаните на смъртта. И никой не е и чувал за малката ни вселена, където няма разлика между хората и болката за тях е бяла до полуда.
Господи, защо пощади убиеца, а праведния прибра? Виждах лицето на бодигарда дори в тъмата. То беше едно достойно, спокойно лице.
Quo vadis, Domine?