автор: sliver

Още първия път, когато влязох там, усетих трептенето.
Еднаквата честота на пулсовете ни. Същите думи, макар че се опитвах чинно да си мълча. Все едно бях в някаква херметическа кутия, в която кислорода постепенно намаляваше, очите ми ставаха все по — големи, а стомаха все по — свит. Не различавах тишините ни. Не знаех накъде да тръгна, за да се скрия в моята. Да, да, да, не можех да скрия. Бях като лед, който се е разтопил. Не можех да се събера, изплъзвах се от дланите си. Изтичах в пространството на сбъдването. Изтичах през очите си, изтичах през всички кърпени дупки на душата си. Исках да се уловя за нещо! Може и бесило, все тая, само ако можеше да спреш да ме четеш... Но беше късно, твърде късно. Колата се движеше с 200 км по магистралата, а аз, аз просто си поех дълбоко въздух, погледнах те и се разплаках. Плаках много дълго.
За първи път, вместо изпитание, Бог ми пращаше подарък.