автор: avgustina

Преди, когато аз от тук минавах,
виждах как на пейките седят
овдовели баби… Поздравявах,
а те спираха веднага да плетат
и втренчваха очи у мен: „Коя си?“ -
с разперена над веждите си длан.

Сега и баби няма…Само кучета
сноват из запустелите дворове.
Не се завръщат синове и внучета,
да палнат по свещица на гробовете.
И улиците пусти. Само тръни
и този цъфнал на мегдана глог…
С болка забелязвам как се гъне,
на стълба, скъсания некролог.
Къщата ни… спираме колата.
Ръждясал е от влагата резеца.
Отдавна е заключена вратата -
завинаги си тръгнал чужденецът.
От пътя само виждаме стъклата
на прозорците - изпотрошени!
И зейналата дупка на вратата,
и клони , и колове - повалени…
Гледам тази пустош и сърцето ми
свива се… Душицата ми страда!...
Боже, къщицата ни… селцето ни!...
Как се преживява тоз упадък!