автор: prolom

Най-големият страх на Янко Трайчев бе, че може да го включат в хоро. За него бе загадка абсурдният ентусиазъм у играещите. Този общ дух, който ги обзема и въвлича в колективен танц, го плашеше. Гледката му се струваше непонятна и отблъскваща, а музиката – чужда, дори зловеща.
Най-големият страх на Янко Трайчев бе, че може да го включат в хоро. За него бе загадка абсурдният ентусиазъм у играещите. Този общ дух, който ги обзема и въвлича в колективен танц, го плашеше. Гледката му се струваше непонятна и отблъскваща, а музиката – чужда, дори зловеща. На всичкото отгоре една циганка-гледачка преди време го беше предупредила: „…и от хоро да бегаш“. Живееше само с Черньо – едър котарак с бяло на предната лява лапа. Обитаваха гарсониера на четвъртия етаж в един от най-старите блокове в града.
Откакто се помнеше Янко бе влюбен в учителката Беатриче Парушева. Върлинеста руса дама около четиридесетте. Снагата и напомняше църковна свещица. Тя живееше също сама етаж под неговия и преподаваше химия в текстилния техникум. Той така и не предприе нищо, просто я обичаше и толкова. Когато я виждаше с друг мъж, казваше си, че сигурно е неин братовчед. Че какъв друг да е?! Да, когато чуваше смехът и от долния етаж, сърцето му леко се свиваше. Смехът на Беатриче бе метален и кънтящ, сякаш изскочил от детска играчка с батерии. За миг го нападаше мисълта, че може да я е разсмял друг мъж. Не роднина. Сигурно се смее на някакво предаване, успокояваше се той, но тръгваше да търси доказателство с дистанционното. Скоро попадаше на комедиен сериал и страшната мисъл временно бе пропъждана. Янко дори и не заговори Беатриче. Бяха се засичали много пъти на входа на блока, но само си кимаха. Понякога тя го даряваше с кратко метално „здравей“ и той съжаляваше, че не е записал гласа и. От време на време му хрумваше да я проследи в града. Знаеше дневният и режим, но за час, а понякога и два от него нямаше обяснение. В такива моменти го досрамяваше от самия него. Хайде стига, не съм психопат. Сигурно е на кафе с колежки, пропъждаше страховете си Янко. Той тайно се надяваше, че може да го направят касиер на входа. Така щеше да я вижда по-често. Можеше да го навестява в апартамента му. А тогава… Кой знае… Но касиер така и не ставаше. Дотолкова бе обсебен от мисълта за нея, че поръча табела за входна врата – сем. Беатриче и Янко Трайчеви. Често вадеше табелата от шкафчето под телевизора и я гледаше с тъжна усмивка. Понякога я слагаше от вътрешната страна на входната си врата и очите му блестяха. Веднъж Янко реши да и направи подарък. Беше толкова романтично, че чак се засрами. Искаше да нарече истинска звезда на нея. Избра една от свободните в един сайт. Преведе парите и след три дни получи сертификат. Разбира се, звездата се казваше Беатриче от съзвездието Дева. Сложи сертификата в нов плик. Като подател написа Янко Трайчев. Не можеше да повярва, че го прави, но вече не издържаше. Да става каквото ще, каза си влюбеният мъж и пусна плика в пощенската кутия на Беатриче. Скри се в дома си и зачака в стрес и сърцебиене.
Минаха няколко непоносими дни. От долния апартамент не долиташе и звук. Къде ли е? Може да е на почивка. Сама ли? Защо не. Или с приятелка. Но сега не е сезонът. Нищо, има по-евтини пакети. Все пак е учителка. Минаха още няколко дни. Дойде поредната неделя. Янко сънуваше кошмар. Непознати жени с развалени зъби в народни носии искаха да го прегърнат. Дебел мъж с калпак опитваше да му нахлузи гайда. А един орел вдигаше Беатриче от балкона му. Тя се бореше, но птицата я отнесе…
Янко се събуди и чу хорото. Входът се тресеше от писъците на кларнет и гайда. Уплашен, мъжът бързо се облече и излезе на площадката пред входната си врата. Тътенът на музиката и десетки непознати стъпки изпепеляваха душата му. Невидима ръка го хвана и поведе надолу към музиката. Янко влезе в пъкъла. Хорото се виеше от апартамента на Беатриче, чак до входа на блока. Непознати с разкривени физиономии се друсаха из тесните стълби в отвратителен ритъм. Ушите на Янко писнаха. Главата му пулсираше. Стана му лошо. Беатриче излезе в сватбена рокля от апартамента си. Янко не искаше да види младоженеца. Знаеше, че това ще го убие. Опита да се обърне и да се скрие в дома си, но една силна ръка сграбчи неговата. „Айде, наборе…“, извика възпълен чичо и го дръпна към празнуващите. Янко бе включен в хорото. Направи не повече от три малки крачки и се свлече на стълбите. Удари лошо главата си и притихна на междинната площадка. Шурна кръв. Сватбарите го понесоха надолу. Някой набираше 112.