автор: frezija

Вяра
Намерих те на кръстопът, отдавна беше,
стоеше свита на кълбо и те болеше.
Очите ти таяха страх, но беше жива.
Повиках те и ти дойде, без съпротива.
Погалих те едва-едва по всяка рана,
без думи казах "остани" и ти остана.
За да живееш у дома и като куче,
добра и вярна на живот ме учиш.

Надежда
Не си отивай, нито днес, ни утре.
Сега те нося на върха на кутрето
и крехка те отглеждам във зениците,
но моя си! Аз може да съм ничия!
Аз може да си тръгвам, да изчезвам,
да бъда път, врата, или пък бездна,
да падам, да се удрям, да умирам
от болка и от страх да колабирам.
Аз може да потъвам, да се влача,
да се превивам, или пък да плача.
Аз мога всичко, само да съм жива,
за да те нося в мен. Не си отивай!

Любов
По билото на пролетта поела
зелена любех и живях тъй смело,
че обещавах на света да не умирам,
Но пишех своя реквием без да разбирам.
Не бе молитва, нито стон, а беше клетва.
Защипа лятото бретон със фиба цветна ,
Разсипа щедро светлина и се съблече
и аз поисках този миг да бъде вечен.
По кожата ми като страх пълзеше
едно усещане за грях и ме болеше.
Изхвърлих гордост и вина и коленичих
да си измоля участта да те обичам.
Студени устните едва-едва мълвяха,
А раните на есента – кървяха.
Докато падаха във тях снежинки бели
В изящен танц телата си приплели.